Налагаше се да пусне навън служебните роботи.
Трябваше да се сети по-рано, но това беше свързано с някои проблеми.
Един ден малките летящи роботи излетяха през люка като ужасяващ метален облак. Те зажужаха из околността, трескаво нападайки едни неща и защищавайки други.
Един от тях най-накрая намери магазин за домашни животни, в който имаше някакви гущери и веднага започна да го защищава заради демокрацията толкова активно, че малко неща в околността оцеляха.
Настъпи някакъв обрат, когато един екип от летящи скърцала откри зоологическата градина в Риджънтс Парк и по-специално терариума.
Научили се на малко предпазливост поради случилото се в магазина за домашни животни, летящите бормашини и триони доведоха при гигантския сребърен робот някои от по-големите и по-охранени игуани и той се опита да проведе с тях разговори на високо равнище.
В края на краищата, роботът оповести на света, че въпреки откровената, пълна и широкообхватна размяна на мнения, разговорите на високо равнище са се провалили, гущерите са отведени и че възнамерява да се оттегли на кратка почивка някъде, като по неизвестна причина беше избрал Борнмут.
Форд Префект, който гледаше това по телевизията, кимна, засмя се и си взе още една бира.
За заминаването веднага бяха извършени подготвителни операции.
Летящите инструменти започнаха да скърцат и режат и пържат неща със светлинни потоци, което продължи през целия ден и през цялата нощ и на сутринта, изумително, един огромен крачещ кран започна да се придвижва на запад по няколко улици едновременно и на него беше закрепен робота.
Закрачи на запад, като в странен карнавал, заобиколен от слугите си, от хеликоптери, от телевизионните екипи, като помиташе всичко пред себе си, докато накрая не стигна до Борнмут, където роботът се освободи от прегръдките на транспортната си система и остана да лежи на брега в продължение на десет дни.
Това, разбира се, беше най-интересното нещо, което някога се е случвало в Борнмут.
Около оградения и охраняван като място за почивка периметър ежедневно се трупаха тълпи, които се опитваха да видят какво прави.
Не правеше нищо. Лежеше на брега. Лежеше малко непохватно, по очи.
Един журналист от местен вестник съумя да направи това, което досега никой не беше успявал да направи — да проведе кратък, смислен разговор с един от служебните роботи, охраняващи периметъра.
Това беше изумителен пробив.
— Мисля, че ще стане материал — каза журналистът поверително, пушейки цигара, която му подаваше над ограждащата верига. — Но му трябва силен местен аромат. Имам малко списъче въпроси — продължи той, като ровеше притеснено във вътрешния си джоб — и може би ще успееш да го накараш, както и да му е името, набързо да ги прегледа.
Малката летяща отвертка със скрипец каза, че ще види какво може да направи и отжужа нататък.
Отговор не дойде.
Любопитно е, все пак, че въпросите от списъка повече или по-малко съвпадаха с въпросите, които се въртяха из масивните, очукани в битките електронни схеми масово производство в главата на робота. Те бяха следните:
«Как се чувствате като робот?»
«Как се чувствате като същество от Космоса?» и
«Харесва ли ви Борнмут?»
Рано на следващия ден започнаха да опаковат нещата и след още няколко дни стана ясно, че роботът се кани да си замине завинаги.
— Въпросът е — каза Фенчърч на Форд, — можеш ли да ни качиш на борда?
Форд погледна обезумял часовника си.
— Трябва да свърша една много важна работа! — възкликна той.
Тълпата се блъскаше колкото се може по-близо до гигантския сребрист кораб, което не беше много. Периметърът бе ограден и охраняван от малките, летящи служебни роботи. Около кордона бяха разположени войсковите части, които по никакъв начин не бяха успели да пробият вътрешния периметър, но щяха да са проклети, ако някой пробиеше техния кордон. На свой ред те бяха заобиколени от полиция, но никак не беше, ясно и можеше да се спори дали тя е там, за да пази армията от хората или хората от армията, или дипломатическия имунитет на гигантския кораб, като попречи да го глобят за неправилно паркиране.
Започнаха да прибират оградата на вътрешния периметър. Армията се размърда обезпокоена, защото не знаеше как да реагира на факта, че причината за присъствието й просто щеше да се издигне и отлети.
Огромният робот се беше прибрал в кораба по обяд, а сега беше пет часа и през целия следобед никой не го бе виждал. Но през цялото време се бяха чували много неща — още стържене и боботене, идващи дълбоко от вътрешността на кораба, музиката на милиони ужасни повреди — но чувството на напрегнато очакване у тълпата се появи поради факта, че тя напрегнато предчувстваше, че ще бъде разочарована. Това чудесно необикновено нещо беше влязло в живота на всички и сега просто щеше да си тръгне без тях.