— Знаете ли какво е посланието? — попитаха те съсухрената дребна дама в павилиона.
— О, да! — изчурулика тя весело. — О, да. После им махна да продължават.
На всеки двадесет мили или горе-долу толкова, имаше малки каменни колиби с душове и хигиенни удобства, но придвижването беше тежко и увисналото високо в небето слънце пърлеше Великата равнина долу и тя се обвиваше в мараня.
— Възможно ли е — попита Артър в един от по-големите павилиони — да си наемем скутер? Като този на Лачествения Вантракакбеше?
— Скутерите — каза дамата, обслужваща сладоледовия бар, — не са за поклонниците.
— Тогава няма проблеми — каза Фенчърч. — Ние не сме поклонници. Просто ни е интересно.
— Тогава трябва да се върнете назад още сега! — каза дребната дама строго и когато те се възпротивиха, им продаде две сувенирни шапки против слънце «Последно Послание» и фотография на тях самите, прегърнати, на фона на Великата червена равнина на Рарс.
Изпиха няколко соди под навеса на павилиона и отново закрачиха навън в горещината.
— Свършва ни се предпазният крем — каза Фенчърч след още няколко мили. — Можем да вървим до следващия павилион, или да се върнем до предишния, който е по-близо, но ще трябва да изминем това разстояние пак.
Впиха поглед пред себе си, в далечната черна точка трептяща в маранята. Погледнаха и назад. Решиха да продължат.
След това разбраха, че не само не са единствените, които са предприемали това пътуване, но не са сами и сега.
Някъде напред забелязаха как една вдървена ниска фигура се надига и спуска нещастно над земята, препъва се съсипано и бавно полукуцука, полупълзи.
Тя се движеше толкова бавно, че не след дълго я настигнаха и видяха, че е направена от износен, изкривен и изподран метал.
Когато я приближиха, тя простена и грохна в сухия, горещ прахоляк.
— Толкова много време — стенеше тя, — о, толкова много време! И болка, толкова много болка, през цялото това време! Едното или другото сигурно бих издържал. Но двете едновременно ме убиват. О, здравейте, отново ви виждам.
— Марвин? — каза Артър и клекна до фигурата. — Ти ли си?
— Ти беше този — изпъшка старият остатък от робот, — със суперинтелигентните въпроси, нали?
— Какво е това? — прошепна Фенчърч с тревога, като клекна зад Артър и хвана ръката му.
— Той е нещо като стар приятел — каза Артър. — Аз…
— Приятел! — изграчи роботът патетично. Думата замря на устата му с нещо като хрущене и оттам паднаха няколко люспи ръжда. — Ще трябва да ме извините, докато си спомня какво значи това. Платките с паметта ми не са, каквито бяха едно време, ще знаете, и всяка дума, която не съм употребявал от няколко трилиона години трябва да се е преместила от оперативната в резервната ми памет. А-а, ето я, идва.
Очуканата глава на робота леко изпука, сякаш потънала в мисли.
— Хмм — каза той, — какво странно понятие!
Помисли още малко.
— Не — каза той, — не мисля, че съм срещал нещо такова. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.
Коляното му простърга тъжно в праха и той се опита да се изправи на деформираните си лакти.
— Искате ли да ви направя някоя последна услуга? — попита той с нещо като приглушено дрънкане. — Може би искате да ви вдигна парче хартия? Или може би — продължи той — искате да ви отворя някоя врата?
Главата му проскърца около лагерите на врата му и им се стори, че оглежда хоризонта.
— Понастоящем не виждам да има някакви врати, но съм сигурен, че ако почакаме достатъчно дълго някой ще построи. И тогава — той отново бавно извърна глава, за да види Артър — ще мога да ви я отворя. Свикнал съм да чакам, знаете.
— Артър! — остро просъска в ухото му Фенчърч. — Не си ми казвал за това! Какво си направил на това бедно същество?
— Нищо — отговори Артър. — Той винаги си е бил такъв…
— Ха! — възмути се Марвин. — Ха! — повтори той. — Какво ти разбира главата от «винаги»? Ти ще ми казваш «винаги»! На мен, който заради глупавите малки поръчки, които вашите органични форми на живот вечно са ме изпращали напред-назад във времето да изпълнявам, съм тридесет и седем пъти по-стар от самата Вселена? Подбирай си думите по-внимателно — изкашля се той — и с повече такт.
Премина през пристъпа на кашлица и продължи:
— Оставете ме — каза той, — вървете нататък, оставете ме да се преборя мъчително с пътя си. Времето ми, най-накрая, почти е дошло. Моята раса почти е изчезнала. Очаквам — каза той, немощно размахал счупен пръст към тях — да съм последен. Би било подходящо. Ето ме, ум с размерите на…