Той се завъртя на седалката си.
— Наистина ли сте сигурен, че й няма нищо? — попита той отново.
Освен факта, че тя беше, поне за него, невероятно красива, той не можеше да разбере нищо друго — колко е висока, на колко години е, точно какъв цвят е косата й. А и не можеше да я попита каквото и да било, защото за жалост, тя беше в пълно безсъзнание.
— Само е дрогирана — каза брат й и повдигна рамене, без да отделя поглед от пътя напред.
— И всичко е наред, така ли? — попита Артър разтревожен.
— Не се притеснявам.
— А… — каза Артър. — Ъ-ъ… — добави, той след моментно размишление.
Разговорът досега вървеше изумително лошо.
След първоначалния порой от «Здравей» и «Здрасти», той и Ръсел — името на брата на чудесното момиче беше Ръсел — име, което в ума на Артър винаги извикваше представа за здравеняк с руси мустаци и изсушена със сешоар коса, който при най-малкото предизвикателство би започнал да носи кадифени сака и ризи с жабо, и който после би се наложило да възпреш със сила, за да не коментира партията билярд — бързо бяха разбрали, че не си допадат.
Ръсел беше здравеняк. Имаше руси мустаци. Косата му беше мека и изсушена със сешоар. За да бъде честен към него — макар че Артър не виждаше никаква необходимост от това, освен като чисто умствено занимание за себе си — трябваше да признае, че самият той изглежда доста зле. Човек не може да прекоси сто хиляди светлинни години разстояние, предимно в багажните отделения на другите, и да не започне да се посмачква малко, а Артър се беше смачкал доста.
— Тя не е наркоман — каза Ръсел неочаквано, сякаш беше убеден, че някой друг в колата е. — Тя е под упойка.
— Но това е ужасно! — каза Артър и се обърна, за да я погледне още веднъж. Тя сякаш се размърда и главата й се свлече върху рамото. Тъмната коса падна върху лицето й и го скри.
— Какво й е? Болна ли е?
— Не — отвърна Ръсел, — просто безумно изкукала.
— Какво? — каза Артър с ужас.
— Куку, абсолютно превъртяла. Ще я заведа обратно в болницата и ще им кажа да опитат пак. Пуснаха я, докато още си мислеше, че е таралеж.
— Таралеж!
Ръсел натисна бясно клаксона заради една кола, която изскочи иззад завоя срещу тях и караше наполовина в тяхното платно, като ги накара да свият рязко. Ядът изглежда го караше да се чувства по-добре.
— Е, може би не точно таралеж — каза той, когато нещата се поуспокоиха. — Макар че сигурно щеше да е по-лесно да се разправяш с нея, ако наистина се мислеше за таралеж. Ако някой се мисли за таралеж, просто му даваш едно огледало, няколко снимки на таралеж и му казваш да се изясни сам със себе си и да дойде пак, след като се почувства по-добре. Поне медицината може да се справя с такива, това е работата. Но при Фени изглежда не става.
— Фени…?
— Знаеш ли какво й подарих за Коледа?
— Е, не.
— Медицинския речник на Блек.
— Хубав подарък.
— Така си и мислех. С хиляди болести вътре и всички по азбучен ред.
— Казахте, че името й е Фени?
— Да. Та, казвам, избери си нещо. Всички болести от тук се лекуват. Могат да се предпишат лекарства. Но, не. Тя трябва да страда от нещо по-така. Просто за да ти усложни живота. И в училище си беше такава, да знаеш.
— Така ли?
— Аха. Веднаж като игра хокей, падна и си счупи някакъв кокал, за какъвто никой не беше и чувал.
— Разбирам, колко дразнещо е това — каза Артър Дент, изпълнен със съмнения. Беше доста разочарован, когато научи, че името й е Фени. Доста глупаво, убиващо духа име, такова, каквото би си избрала някоя твоя леля — стара мома, ако не може повече да издържа да й викат Фенелла.
— Не че не й съчувствах — продължи Ръсел, — но взе да става досадно. Куцаше с месеци.
Той намали скоростта.
— Това е твоят разклон, нали?
— А, не — каза Артър. — Пет мили по-нататък, ако нямате нищо против.
— О’кей — каза Ръсел след една много малка пауза, колкото да покаже, че има, и отново настъпи педала.
Всъщност това беше неговият разклон, но не можеше да си отиде, без да научи още нещо за това момиче, което така беше завладяло ума му, без дори да се събуди. Щеше да мине по някой от следващите два разклона.
Те също водеха назад към селото, в което беше неговият дом, макар че се колебаеше да си представи какво ще завари там. Покрай него минаваха познати неща — подобно, на призраци в мрака — и предизвикваха потреперването, което могат да предизвикат само много, много нормални неща, но видени, когато умът е неподготвен за тях и в непозната светлина.