— Не, Дъг, само ти — разнесе се гласът на дядо някъде от сушата. — Продължавай напред, момче.
И сега той знаеше, че корабът е наистина празен. Ако изтича по него и погледне навсякъде, няма да види нито капитана, нито първия помощник, нито някой друг от екипажа. Само той бе на борда на този кораб, който се движеше самотен в мъглата, огромните му двигатели стенеха и пъхтяха — лишен от разум живот сам за себе си, някъде дълбоко под палубите.
Вцепенено отиде до носа. Изведнъж разбра, че ако протегне ръка надолу и докосне корпуса, ще открие прясно написаното име на парахода.
Защо сезонът се беше променил? Защо топлото време се бе върнало?
Отговорът бе прост.
Името на кораба бе „Сбогом, лято“.
И се бе върнал специално за него.
— Дъг… — Гласовете заглъхваха. — Довиждане… сбогом… сбогом…?
— Скип, бабо, дядо, Бил, господин Винески, не, не, не, Скип, бабо, дядо, спасете ме!
Но брегът бе пуст, кеят изчезна някъде надалеч, шествието се бе разтурило и хората се бяха разотишли. Параходът изсвири за последен път и разби сърцето му, и парчетата му се посипаха като сълзи от очите му, и той зарида, повтаряше имената на останалите на брега, и всички те вървяха заедно в една огромна ужасяваща дума, която разтърси душата му и изхвърли кръвта от сърцето му в един конвулсивен вик!
— Дядобабоскипбилгосподинвинескипомощ!
И седна в леглото, плачеше, и му беше едновременно и горещо, и студено.
Отпусна се назад, сълзите се стичаха по ушите му, плачеше и усещаше леглото, плачеше и чувстваше слънчевите лъчи по треперещите си пръсти и по карираното одеяло. Залезът смеси безшумно лимонадени тонове в стаята.
Плачът му спря.
Стана и отиде до огледалото, за да види как изглежда тъгата. Ето я и нея, оцветила цялото му лице, изписана в очите му, където щеше да си остане завинаги и никога нямаше да ги напусне. Протегна ръка да докосне лицето зад стъклото, и ръката от огледалото също се протегна, и допирът й беше студен.
Долу се печеше хляб и изпълваше къщата със следобедния си аромат. Той бавно слезе и се загледа как баба вади чудните вътрешности на пилето, поспря да погледа Скип, кацнал на любимото си дърво и опитващ се да види отвъд небето, след което отиде на верандата, следван от миризмата на хляба — сякаш знаеше къде се намира и не искаше да го пусне.
Някой стоеше на верандата и пушеше предпоследната си лула за деня.
— Дядо, ти си тук!
— Ами че как иначе, Дъг!
— Олеле. Ох, олеле. Тук си. Къщата е тук. Градът е тук!
— Май и ти също си тук, момче.
— О, да, и още как.
Дядо кимна, погледна небето, пое дълбоко дъх, понечи да каже нещо, но внезапна паника обхвана Дъг и той викна:
— Недей!
— Какво недей, момче?!
Недей казва онова, което щеше да кажеш, помисли си Дъг.
Дядо чакаше.
Пред очите им дърветата положиха сенките си на моравата и се преобразиха в цветовете на есента. Някъде последната лятна косачка стрижеше и режеше годините и ги оставяше след себе си на малки могилки.
— Дядо, дали…
— Дали какво, Дъг?
Дъглас преглътна, затвори очи и в нарочно предизвикания мрак избълва наведнъж:
— Дали смъртта е като да си сам на кораб, който те отнася нанякъде, а всичките ти близки остават на брега?
Дядо предъвка мисълта, прочете няколко облачета в небето, кимна.
— Нещо такова, Дъг. Защо питаш?
— Просто исках да знам.
Погледна едно прелитащо облаче, което никога преди не бе такова като сега и никога нямаше да стане отново същото.
— Кажи каквото щеше да кажеш, дядо.
— Ха, чакай да си спомня какво беше. Сбогом, лято?
— Да, сър — прошепна Дъглас, облегна се на високия мъж до себе си, взе ръката на стареца, притисна я силно в бузата си, а после я постави върху главата си, като корона на млад крал.
Сбогом, лято.