Рей Бредбъри
Сбогом, лято
С обич на Джон Хъф,
жив много години след
„Вино от глухарчета“.
I.
ПОЧТИ КАТО АНТИТЪМ1
1.
Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.
А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
— Погледни, Дъг — каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. — Виждаш ли тези цветя?
— Да, сър.
— „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято…
— Ама че тъжно име — промълви Дъг.
Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава — глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.
Бабата погледа през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като ехо същите думи:
— Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.
— А има ли луда леля стара мома на тавана? — попита Дъг.
— Няма, но би трябвало да има.
Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: „Лято, сбогом“.
На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион след бръснене „Тигър“ май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал — ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.
Плъзна поглед по езерото от трева — глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятърът носеше от далечния изток миризмата на Египет.
— Я да си хапна поничка и да подремна — каза Дъг.
2.
Завит на леглото в съседната къща с мустаче от пудра захар на горната устна, Дъг се отпусна в съня, който се спотайваше в главата му и полека го обгърна в тъма.
В далечината оркестър свиреше странна бавна мелодия, преливаща от приглушени духови инструменти и отмерено удряни барабани.
Дъг се заслуша.
Струваше му се, че далечният оркестър е излязъл от пещера на слънце. Някъде цял рояк сприхави косове изпърхаха нагоре, за да се превърнат във флейти-пиколо.
— Парад! — прошепна Дъг и скочи от леглото и се отърси от съня и захарта.
Музиката се засилваше, по-бавна и по-звучна, заприлича на огромен буреносен облак, препълнен с мълнии и тъмнеещ над покривите.
Дъглас примига зад прозореца.
Защото на моравата с тромбон в ръце беше Чарли Удман, най-добрият му приятел от училище, Уил Арно, приятелче на Чарли, надигаше тромпет, а градският бръснар господин Уинески бе обвит от цугтромбон като от боа удушвач и… я почакай!
Дъг се обърна и претича през къщата.
Излезе на верандата.
Насред оркестъра стояха дядо му с валдхорна, баба му с дайре, брат му Том с бръмчило.
Всички крещяха, всички се смееха.
— Ей — извика Дъг, — какъв ден е днес?
— Как какъв — провикна се бабата. — Твоят ден, Дъг! Довечера ще има фойерверки. Туристическото корабче чака!
— За пикник ли?
— По-скоро пътешествие. — Господин Уинески нахлупи сламената си шапка с цвят на зърнени люспици. — Чуй!
Звукът от далечен кораб долетя плачливо откъм брега на езерото.
— Напред!
Баба разтърси дайрето, Том наду бръмчилото и пъстрата тълпа помъкна Дъг по улицата, а цяла сюрия кучета джафкаха по петите им. В центъра на града някой метна накъсан телефонен указател от покрива на хотел „Грийн Таун“. И щом конфетите докоснаха тухлите, парадът изчезна.
Край брега мъгла се стелеше над водата.
Навътре в езерото се чуваше печалният вопъл на сирена за мъгла.
1
Битката при Антитъм (известна в Южните щати и като битката при Шарпсбърг) на 17 септември 1862 г. е едно от най-кръвопролитните сражения по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.