— Млъквам.
Дъглас изчерпи списъка и момчетата се събраха по-наблизо, лицата им лъснали от пот в жадно очакване следващата мълния да отприщи електрическата си мощ. Гръмотевица се прокашля в далечината.
— Чуйте! — викна Дъг. — Почти свършихме работата. Още малко и градът ще е наш. Имаме всички шахматни фигури и старците не могат да ни местят насам-натам. Някой щеше ли да се справи по-добре?
Никой не би могъл. Признаха го с удоволствие.
— Само нещо да те питам — каза Том. — Как я уреди оная гръмотевица?
— Млъкни и слушай — скастри го Дъг огорчен, че най-голямата тайна ще бъде изкопчена насила от устата му.
— Важното е, че както и да е станало, накарах мълнията да порази старите моряци на Колридж и ветераните от Гражданската война на поляната. Сега всички са по домовете си и мрат като мухи. Като мухи…
— Само едно нещо не е както трябва — обади се Чарли. — Вярно, фигурите са наши, но… всичко бих дал за един вкусен хотдог.
— Не говори така!
В този миг мълния удари дървото точно пред прозореца на тавана. Момчетата се проснаха по очи.
— Дъг! По дяволите! Накарай я да престане!
Стиснал клепачи, Дъглас извика:
— Не мога! Вземам си думите назад. Излъгах!
Донякъде доволна, бурята се отдалечи с ехтящо мърморене.
И сякаш за да обяви важната вест за пристигането на някой или нещо, последен далечен удар на мълния и боботене на гръмотевица накараха момчетата да се озърнат към стълбата, спускаща се до втория етаж на къщата.
Някъде долу някой се прокашля.
Дъглас наостри слух, промъкна се над стъпалата и подвикна, воден от усета:
— Дядо?
— Аз съм, като гледам — отвърна глас отдолу. — Вие, момчета, не умеете да си прикривате следите. Стъпкали сте тревата по целия път от града. Вървях по дирите ви и разпитвах, упътиха ме и ето ме тук.
Дъглас преглътна тежко и пак промълви:
— Дядо?
— Градът май е малко разбунен — каза дядо му доста по-надолу от него, не можеше да го види.
— Разбунен ли?
— Нещо подобно — потвърди гласът на дядо му.
— Ще се качиш ли?
— Не. Но нещо ми подсказва, че ти ще слезеш. Искам да ме навестиш, за да си поприказваме. После ще изтичаш да изпълниш една заръка, защото нещо бе отмъкнато.
— Отмъкнато ли?
— Господин По е употребил тази дума и ако е нужно, прочети отново разказа му за писмото и си освежи паметта.
— Отмъкнато — повтори Дъглас. — А-а, да.
— Каквото и да е било отмъкнато, а в момента не съм съвсем сигурен какво е то — продължи дядото отдолу, — мисля, момче, че трябва да бъде върнато на мястото му. Чу се слух, че съобщили и на градския шериф, затова си мисля, че не бива да се помайваш.
Дъглас се отдръпна и впи поглед в съратниците си, които чуваха гласа отдолу и се бяха вцепенили. Не знаеха какво да правят.
— Нищо друго ли няма да кажеш? — попита го дядо му от далечния долен етаж. — Е, може би не тук. Аз трябва да тръгвам, знаеш къде да ме намериш. Ще те очаквам там скоро.
— Ъ-ъ… да, сър.
Дъг и момчетата слушаха смълчани стъпките на дядото в къщата с духовете — по коридора, надолу по стъпалата и навън, на верандата. После стъпките заглъхнаха.
Дъглас се обърна и Том вдигна торбата.
— Ще ти трябва ли, Дъг? — прошепна.
— Дай я.
Дъг сграбчи торбата и почна да загребва с шепа шахматните фигури и да ги пуска вътре. В чувала паднаха Пийт, Том, Бо и всички останали.
Разтръска торбата със сухо потракване като от старчески кости.
С последен поглед през рамо към армията си Дъг тръгна по стъпалата.
19.
Библиотеката на дядото беше приятно тъмно кътче, сякаш иззидано от книги, затова тук можеше да се случи какво ли не… и се случваше. Достатъчно беше да издърпаш книга от рафта, да я разгърнеш — и изведнъж мракът вече не тъмнееше толкова.
Тъкмо тук дядото посядаше ту с една книга в скута, ту с друга, подпрял очилата със златни рамки на носа си, и посрещаше с „добре дошъл“ гости, които уж наминаваха за малко, но оставаха за час.
Дори бабата поспираше в библиотеката, когато я налегнеше умората — досущ застаряващо животно, което търси мястото за водопой, за да се освежи. А дядото винаги беше тук, предлагаше чаши от вкусния чист вир на Уолдън3 или пък се провикваше надолу в дълбокия кладенец на Шекспир и слушаше доволен ехото.
Тук лъвът и антилопата си лежаха кротко един до друг, тук глуповатото магаре се превръщаше в еднорог, а в събота следобед тук можеше да бъде открит възрастен човек под не съвсем въображаем цъфтящ клон да похапва от хляба, прикрит като сандвич, и да отпива по малко от виното, наточено в кана.
Дъглас застана в крайчеца и зачака.