Выбрать главу

Едно.

Дъглас се качваше по стъпалата.

Две. Три.

Четири. Пет.

Дъглас стигна до прозореца на стаичката и надникна към океана от покриви и чудовищната часовникова кула, а времето продължаваше отброяването си.

Шест. Седем.

Сърцето му се запъна.

Осем. Девет.

Плътта му се превърна в сняг.

Десет. Единадесет.

Дъжд от тъмни листа се изсипа под хиляда дървета.

Дванадесет!

„О, Господи, да…“ — рече си той.

Часовникът! Защо не се бе сетил досега?

Часовникът!

21.

И последният звън на големия часовник затихна.

Вятър разлюля дърветата и пердето се изду навън като блед призрак.

Дъглас усещаше как въздухът се точи в дробовете му.

„Ти… Как тъй изобщо не съм забелязал?“

Величавият и страховит часовник на съда.

Та нали миналата година дядо му му показваше чертежите на тази машинария и ги обясняваше?

Бе казал, че огромният кръгъл лунен часовник е същинска мелница. Изтръскай всички зрънца на Времето — по-едрите на вековете, по-дребните на годините, съвсем мъничките на часовете и минутите, а часовникът ги смила, безмълвно разпръсква Времето във всички посоки като ситен прашец, разнесен от студения вятър, за да покрие града навсякъде. Спорите от този часовник се загнездват в тялото ти, за да го набръчкат, да направят костите чудовищно големи, да разцепят обувките със стъпала като репи. О, тази грамадна машина в градския център ръсеше Времето с всеки порив на стихията.

Часовникът!

Нещото, което похабяваше и съсипваше живота, вдигаше насила хората от леглата, пришпорваше ги към училището и към гробището! Не Куотърмейн и неговата дружина старци, нито Брейлинг с неговия метроном, а часовникът властваше над града подобно на църква.

Дори в най-ясната нощ оставаше забулен в мъгла — сияещ и стар. Издигаше се над града като тъмна надгробна могила, придърпан към небето от повелята на луната, и викаше с нажален глас за отдавна отминали дни, които нямаше да се върнат, шепнеше за предишни есени, когато градът бил млад, всичко тепърва започвало и нямало край.

— Значи ти си бил — промълви Дъглас.

„Полунощ“ — казваше часовникът. „Време“ — добавяше. „Тъма“. Ята нощни птици изпърхваха нагоре, за да пренесат над езерото последния звън, който се загуби в страната на мрака.

Дъг дръпна с яд щората надолу, за да не нахлуе Времето през мрежата против комари.

Светлината на часовника огряваше дъсчената обшивка на къщата, все едно мъгла оставяше дъха си по прозорците.

22.

— Ама че щуротии чух ей сега. — Чарли се приближи, захапал цъфнала детелина. — Получих секретно донесение от едни момичета.

— Момичета ли!

Чарли се ухили — подхвърлената към приятелчетата му пиратка, дълга цяла стъпка, тутакси прогони ленивите изражения от лицата им.

— Сестра ми разказа как още миналия юли накарали старата госпожица Бентли да си признае, че никога не е била млада. Мислех си, че тази новина ще ви хареса.

— Чарли… Чарли!

— Важни са доказателствата. Момичетата разправят, че старата госпожица Бентли им показала някакви снимки, дреболии и други боклучета, които не доказвали нищичко. Истината е, мой човек, че като поумувате за това, на никой от онези дъртофелници не му личи изобщо да е бил млад.

— Дъг, а ти защо не се сети за това? — попита Том.

— А ти защо не вземеш да млъкнеш? — отвърна Дъглас.

— Май си заслужих да бъда лейтенант — обади се Чарли.

— Че ти едва вчера беше произведен в сержант!

Чарли задълго впери поглед в Дъглас.

— Добре де, добре, вече си лейтенант.

— Благодаря. А какво ще я правим сестра ми? И тя иска да е в армията… като специален шпионин.

— Я да се маха!

— Трябва да признаеш, че е измъкнала чудни тайни сведения.

— Брей, Чарли, бива си те да мислиш — обади се Том. — Дъг, а ти защо не мислиш?

— Да му се не види! — кресна Дъглас. — Кой измисли обиколката на гробището, онова с яденето, шахматните фигури и всичко?

— Задръж малко — отвърна Том. — Аз ти казах да отидем в гробището. Сладкишите… да, идеята си е твоя, но от мен да знаеш, че онзи експеримент с храната си беше провал. Да му се не знае, ти нищо ново не си изръсил поне от два часа. А на всички онези дъски пак е пълно с шахматни фигури и старците са се захванали да ги местят… значи нас. Всеки миг ще усетим как са ни сграбчили и сложили на друго поле и повече няма да можем да си живеем както си искаме.