Дъглас усещаше, че Чарли и Том са го издебнали, за да му измъкват войната от ръцете като зряла слива. Редник, ефрейтор, сержант, лейтенант… Днес лейтенант, утре — капитан. А вдругиден?
— Не само идеите са важни. — Дъг си изтри челото. — Важно е как ги наместваш. А този факт, дето ни го каза Чарли — чул го е от други. Ама че работа, момичетата са се сетили първи за това!
Веждите на всички се извиха.
Чарли посърна.
— Пък и аз — продължи Дъг — събирам и стъкмявам идеи за истинско потресаващо разкритие.
Всички го зяпнаха в очакване.
— Добре, Дъг, продължавай — помоли Чарли.
Дъглас затвори очи.
— Ето го разкритието: щом не изглежда старците някога да са били хлапета, значи никога не са били! И значи изобщо не са хора!
— А какво са те, Дъг?
— Друга раса!
Всички седяха зашеметени от избухването на този неимоверен слънчев протуберанс, от това невероятно прозрение. То се изсипа върху тях като огнен дъжд.
— Да, друга раса — повтори Дъглас. — Чужда. Зла. А ние… ние сме робите, които те държат да им вършат черната работа понякога, а и за да ни наказват!
На всички им омекнаха краката от тази вест. Чарли се изправи тържествено и изрече:
— Дъг, приятелю, виждаш ли това кепе на главата ми? Свалям ти кепе!
Повдигна го над темето си сред ръкопляскания и смях.
Всички се усмихваха на Дъг, своя генерал и водач, а той извади джобното си ножче и нехайно, с мъдро изражение, започна да го забива в земята до крака си.
— Само че… — запъна се Том, но продължи: — Последното, дето го каза, май не се връзва. Не съм против да говориш, че старците са от друга планета, но какво ще кажеш за дядо и баба? Познаваме ги, откакто се помним. Да не разправяш, че и те са пришълци?
Дъг се изчерви. Точно това не бе доизмислил, а тъкмо неговият брат — вторият по старшинство, младшият офицер в армията, се бе усъмнил в теорията му.
— И какво ново ще правим, Дъг? — не млъкваше Том. — Не може само да си седим тук. Какво ще правим сега?
Дъг преглътна сухо. Не остана време да отвори уста, защото Том, в когото бяха вперени всички погледи, проточи:
— Сещам се само, че можем да спрем часовника на съда. В целия град се чува тиктакането на тая проклетия. Бум! Полунощ! Дум! Вдигай се от леглото! Бам! Скачай в леглото! Нагоре-надолу, нагоре-надолу и няма край.
„Олеле… — мислеше си Дъглас. — Аз го видях снощи. Часовникът! Ех, защо не го казах пръв?“ Том невъзмутимо си изчопли нещо от носа.
— Защо не вземем да го разпердушиним тоя стар гаден часовник… да му видим сметката! И тогава ще можем да правим каквото си поискаме, когато си поискаме. Искате ли?
Всички се вторачиха в него. После се развикаха, дори Дъглас, който се мъчеше да забрави, че по-малкият му брат, а не той, е намерил изход.
— Том! — крещяха всички. — Браво, Том!
— Нищо особено — отвърна Том и погледна брат си. — Кога ще видим сметката на тая гнусотия?
Дъглас замънка, езикът му се скова. Войниците му го гледаха и чакаха.
— Тази вечер? — подсказа Том.
— След секунда щях да го кажа! — извика Дъглас.
23.
Часовникът на съда бе предусетил някак, че идват да му видят сметката.
Извисяваше се над градския площад с внушителната си мраморна фасада и озарен от слънцето циферблат като замръзнала лавина, дебнеща да затрупа убийците си. А заедно с това пускаше светилата на своята религия и философия, прастарите белокоси вестители на Времето и разрухата да минат през кънтящите бронзови врати под него.
Дъглас наблюдаваше как това войнство на смъртта и мумифицирането се промъква спокойно в мрачния портал и чувстваше надигащата се паника. Там, в стаите на кметството, сред миризмата на шеллак и шумоленето на хартии, училищното настоятелство лукаво проваляше съдби, преправяше календари, заливаше съботите с пороища от домашни, кроеше забележки, мъчения и злодеяния. Техните мъртвешки ръце опъваха и изправяха улиците, изливаха реки от асфалт върху меката пръст, за да направят пътищата по-твърди и сковаващи, за да отблъснат още по-назад простора и свободата и някой ден, след години, зелените хълмове да се превърнат в тихо ехо, толкова далечно, че цял живот не би ти стигнал да се добереш до края на града и да зърнеш самотната горичка от умиращи дървета.
Това бе зданието, където подреждаха живота по азбучен ред с отпечатъци от пръсти. Тук подпечатваха детските съдби! Мъже с лица като зимна виелица и коси с цвят на мълния носеха Времето в своите куфарчета и отиваха припряно да прислужват на часовника, да го задвижват с големи зъбни колела и пружини. По здрач излизаха навън с широки усмивки, защото намираха нови начини да ограничават, да затварят или да оплитат живота в такси и лицензи. Не можеше да се докаже дори смъртта на човек без тези мъже, без това здание, без този часовник, както и без удостоверение, надлежно попълнено, подпечатано и подписано.