— Не, сър.
— Не ми е приятно да ти възразявам, момко, но според мен знаеш. Имам си тук списък на момчетата от твоята групичка — онези, които всекидневно виждам да търчат под ябълките или да се катерят по тях, или да подритват консервени кутии по улицата. Обикновено тъкмо те носят по някой фишек в едната ръка и запалена кибритена клечка в другата.
При тези думи Дъглас стисна клепачи и преглътна сухо.
— Направих си труда — продължи дядо му — да се обадя в домовете на всички тези момчета и, колкото и да е странно, всички те са на легло. Твърде необичайно, Дъг. Сещаш ли се за някаква причина да е така? Тези момчета винаги са като катерички по тротоарите, толкова пъргави, че не успяваш да ги зърнеш как профучават. Но всички те се чувстват зле и са се успали. Ти как си, Дъг?
— Много съм си добре.
— Наистина ли?
— Да, сър.
— Не ми изглеждаш чак толкова добре. Дори ми се струваш малко умърлушен. Като прибавим момчетата, които пропускат училище, и неразположението на Том, и като те гледам така прежълтял, започвам да си мисля, че снощи е имало голяма неразбория.
Дядото помълча и взе един лист, който бе оставил в скута си.
— Преди малко ми се обади деловодителят в съда. Оказва се, че намерили много парчета от фишеци някъде из сградата на кметството тази сутрин. Ама че необичайно място да намериш изгорели хартийки от фишеци. Та деловодителят ми каза, че се налагало да правят голям ремонт в сградата. Не спомена точно какво ще поправят, но сметката е внушителна и пресметнах, че ако я разпределим на определени домакинства в града, на всяко ще се паднат по… — дядото намести очилата на своя голям прав нос и продължи — 70 долара и 90 цента. Виж какво, повечето хора, които познавам в града, нямат такива пари в излишък. За да ги набавят, ще трябва да работят доста дни или седмици, или — кой знае — дори месеци. Дъг, искаш ли да видиш списъка с ремонтните работи в сградата на кметството? Ето го в ръката ми.
— Ами… не искам.
— Мисля си, момко, че е по-добре да го видиш и да го проучиш. Заповядай.
И връчи листа на Дъглас.
Момчето се вторачи в списъка. Очите му се замъглиха така, че не успяваше да прочете нищо. Числата бяха огромни и сякаш се проточваха далеч в бъдещето, не само седмици и месеци напред, но и — олеле! — години.
— Дъг, искам да ми направиш една услуга — каза дядо му. — Ще вземеш този списък и ще изиграеш ролята на лекар. Искам да направиш няколко домашни посещения, щом заниманията в училище свършат за днес. Първо иди у вас и виж как е Том. Предай му, че дядо иска от него да купи два сладоледа „Ескимо“, после да дойде тук, за да ги изядем с него на верандата. Кажи на Том това, Дъг, и ще видиш как ще му грейне лицето.
— Добре, сър.
— Искам после да обиколиш останалите момчета по домовете им, за да провериш как са, нали са ти приятели. Накрая се върни при мен да ми разкажеш, защото всички тези проснати в постелите си момчета имат нужда от нещо, което да ги накара да подскочат в леглата. Ще те чакам. Така справедливо ли ще е според тебе?
— Да, сър. — Дъг се изправи. — Дядо, може ли кажа нещо?
— Какво, Дъг?
— Направо си велик, дядо.
Дядото поумува миг-два, после каза:
— Не съм велик, Дъг, само съм проницателен. Търсил ли си някога тази дума в речника „Уебстър“?
— Не, сър.
— Преди да тръгнеш, допитай се до господин Уебстър и виж какво може да ти каже.
27.
Ставаше късно, а те още бяха горе, в часовниковата кула — девет момчета се трудеха, за да изчистят прахоляка и обгорените хартиени остатъци от фишеците. Струпаха спретната купчинка пред вратата.
Тази вечер беше горещо, всички се потяха, говореха приглушено и им се искаше да са другаде, дори почти предпочитаха да са на училище, вместо да вършат това.
Когато надникнеше през прозореца на часовниковата кула, Дъг виждаше дядо си да стои кротко в подножието й, загледан нагоре.
Забележеше ли, че Дъг надзърта, му кимаше и лекичко даваше знак с изгорялата до половината пура.
Накрая и здрачът угасна, спусна се плътен мрак и дойде чистачът. Големите зъбни колела на часовника трябваше да бъдат смазани. Момчетата гледаха хем омаяно, хем уплашено. Властващата над живота им зла сила, която уж бяха победили, се връщаше към живот. А те дори й помагаха. В мижавата светлина от голата крушка под тавана наблюдаваха как чистачът нави голямата пружина и се отдръпна. Дълбоко във вътрешностите на големия часовник нещо се размърда стържещо и момчетата отстъпиха разтреперани като от болест.