Издигаше се етаж след етаж, толкова огромна, че стърчеше колкото снежен човек, великолепна и сияеща под слънцето.
— Дъг, ей, Дъг! — носеха се гласове към него.
Но той не чуваше.
Тортата, бялата прекрасна торта, къс зима, съхранен отпреди години, хладна и снежна в този ден на проточило се лято. Бялата великолепна торта от скреж, лед и снежинки, от ябълкови цветчета и напъпили лилии. Гласовете кънтяха в смях, който долиташе нагоре при него, както си стоеше сам и откъснат, и викаха:
— Дъг, хайде бе, Дъг, слез тук. Хайде, Дъг…
Очите му бяха заслепени от снежната, заскрежена торта. Усети как краката му го запращат надолу в дерето и знаеше, че върви към масата и бялото видение, но нямаше как да спре краката си, нито да извърне очите си, а всякакви мисли за военни планове и войскови маневри отлетяха от ума му. Започна да се плъзга, да подскача, затича все по-бързо и щом стигна до голямо дърво, се вкопчи в него да си поеме дъх. И се чу да шепне:
— Здрасти.
И всеки, погледнал го в светлината на снежната планина, в сиянието на зимния хълм, отвърна:
— Здрасти.
Той се присъедини към празненството.
Тук беше Лисабел. Стоеше сред другите с лице, изящно като украсата по глазурата на тортата, устните й меки и розови като свещите за рождения ден. Големите й очи го приковаха на място. Изведнъж Дъг усети тревата под подметките си. Гърлото му пресъхна. Езикът му запълни устата. Децата щъкаха насам-натам и Лисабел беше в центъра на тази въртележка.
Куотърмейн напираше вихрено по неравната пътека, количката едва ли не летеше и за малко не се блъсна в масата. Той ахна и спря в края на гъмжилото с изражение на неимоверно задоволство на набръчканото жълтеникаво лице.
После се появи господин Блийк и застана зад инвалидната количка със съвсем различна усмивка.
Дъглас гледаше как Лисабел се наведе към тортата. Лекият аромат на свещите повяваше с ветреца. Лицето й напомняше лятна праскова, красиво и топло, пламъчетата на свещите се отразяваха в тъмните й очи. Дъглас затаи дъх. Целият свят чакаше, затаил дъх. Куотърмейн застина, впил пръсти в облегалките на количката, сякаш имаше опасност собственото му тяло да избяга. Четиринадесет свещи. Четиринадесет години, които да бъдат духнати, за да бъде отправен погледът към още една, добра като тях или още по-хубава. Лисабел като че беше щастлива. Носеше се по течението с могъщата река на Времето и пътешествието й харесваше, даряваше й блаженство. Щастието на лудостта се криеше в очите и ръцете й.
Тя издиша силно с уханието на лятна ябълка.
Свещите угаснаха.
Момчетата и момичетата се стълпиха около тортата, а Лисабел взе голям сребърен нож. Слънцето проблясваше по острието и обгаряше очите. Тя разряза тортата и сложи първото парче в една чиния с ножа. Вдигна чинията с две ръце. Тортата белееше, мека и сладка дори наглед. Всички впериха погледи в нея. Старецът Куотърмейн се хилеше като слабоумен. Блийк се подсмихваше тъжно.
— На кого да дам първото парче?! — възкликна Лисабел.
Умуваше дълго, все едно влагаше и частичка от себе си в меките цветове и завъртулките на захарната глазура.
Бавно направи две крачки. Вече не се усмихваше. Лицето й излъчваше сериозна тържественост. Изпъна ръце и подаде чинията на Дъглас.
Застана пред него и доближи лицето му така, че той усети дъха й по бузите си.
Стреснатият Дъглас отскочи.
Втрещена, Лисабел се ококори и отначало той не проумя тихото й възклицание.
— Плашльо — извика тя. — И бъзльо отгоре на всичко! — добави.
— Не я слушай, Дъг — вметна Том.
— Ами да, няма защо да търпиш това — добави Чарли.
Дъг се отдръпна още една крачка назад. Примигваше.
Държеше чинията в ръцете си, децата стояха около него. Дъглас не видя как Куотърмейн намигна на Блийк и го смуши с лакът. Виждаше само лицето на Лисабел. Лице със сняг и вишни, с вода и трева, лице като този късен следобед. Лице, което надзърташе в него. Струваше му се, че незнайно как тя го докосва и тук, и там — по клепачите, по ушите, по носа. Потръпна. И отхапа от тортата.
— Е, нищо ли няма да кажеш? — попита тя. — Щом се плашиш тук, хващам се на бас, че ще се боиш повече там. — Тя посочи към горния край на дерето. — Довечера всички отиваме там. Хващам се на бас, че ти няма и да се мернеш наблизо.
Дъглас изви поглед от нея към горния край на дерето. Там беше къщата с духовете, където момчетата се събираха понякога денем, но никога не се престрашаваха да отидат нощем.
— Е, какво се помайваш? — подкани го Лисабел. — Ще бъдеш ли там, или не?
— Дъг — каза му Том, — недей да търпиш това. Дай й да се разбере.