Дъг пак отмести поглед от лицето й към високия ръб на дерето и къщата с духовете.
Тортата се топеше в устата му. Той зяпаше къщата, мъчеше се да реши нещо и заради тортата, заради топящата се на езика му захар, не знаеше какво да направи. Сърцето му биеше лудо, кръвта нахлуваше в лицето му.
— Аз… — изграчи Дъг.
— Какво „аз“? — подкачи го Лисабел.
— …ще бъда — довърши той.
— Само така, Дъг — похвали го Том.
— Не се оставяй да те прави на глупак — добави Бо.
Но Дъг обърна гръб на приятелите си.
Изведнъж го споходи спомен. Преди години бе убил пеперуда, кацнала на храст: смаза я с пръчка без никаква причина, просто му се прииска. Озърна се и на верандата стоеше стъписан дядо му, като на снимка в рамка. Дъглас захвърли пръчката и вдигна съсипаните крилца на пеперудата, ярките парченца от слънце и трева. Опита се да ги събере отново в едно цяло, да им вдъхне живот. Но накрая промълви разплакан: „Съжалявам“.
Тогава дядо му отвори уста и каза: „Винаги помни, че всичко се движи“. Щом си спомни за пеперудата, Дъг се сети за Куотърмейн. Дърветата се разлюляха с вятъра и изведнъж той се взря през очите му, долови какво е да живееш сам в къща с духове. Отиде при празничната маса, взе чинията с най-голямото парче торта и тръгна към стареца. Лицето на Куотърмейн се смръзна като колосана яка, после лишеният от блясък поглед се плъзна питащо по очите, брадичката и носа на момчето.
Дъглас спря пред количката.
— Господин Куотърмейн…
Подаде чинията през топлия въздух и я сложи в ръцете на стареца.
Отначало те не помръднаха. После все едно се пробудиха и се разтвориха от изненада. Куотърмейн се вторачи в този дар с безкрайно недоумение.
— Благодаря — каза толкова тихо, че никой не го чу.
Поднесе парченце бяла глазура към устните си.
Всички бяха притихнали.
— Божичко, Дъг! — изсъска Бо и го издърпа настрани от количката. — Защо ти беше да го правиш? Днеска да не е Денят на мира5? Може ли да ти откъсна еполетите? Защо поднесе торта на тоя гаден дъртак?
„Защото… — помисли Дъг, но не го каза — ами защото го чух, че диша“.
31.
„Загубих — мислеше си Куотърмейн. — Загубих играта. Шах и мат“.
Блийк буташе през квартала количката с Куотърмейн, сякаш бе натоварена със сушени кайсии и жълта ракита под бледнеещото следобедно слънце. На Куотърмейн му бяха омразни сълзите, които напираха в очите му.
— За Бога?! — извика той. — Какво всъщност се случи?
Блийк му каза, че не е сигурен дали това е тежка загуба, или малка победа.
— Няма да пробуташ тези „малки победи“ точно на мен! — изфуча Куотърмейн.
— Добре — съгласи се Блийк. — Няма.
— Изведнъж в това момчешко… — Куотърмейн млъкна, защото не му стигна въздух. — Лице — продължи. — В това момчешко лице…
Докосна устните си, за да изкопчи думите с пръсти. Той бе видял себе си да наднича от очите на момчето като през отворена врата.
— Как аз попаднах там, как?!
Блийк си замълча, кротко буташе количката с Куотърмейн и през слънчевите места, и през сенчестите.
Куотърмейн не докосваше обръчите, с които можеше да върти колелата. Гърбеше се и гледаше изцъклено над поклащащите се дървета, над течащата бяла река на тротоара.
— Какво се случи?
— Щом не знаеш — отвърна Блийк, — и аз няма да ти кажа.
— Мислех, че съм ги победил. Мислех, че съм коварен, досетлив и хитър. Но не победих.
— Не победи — потвърди Блийк.
— Не разбирам. Всичко беше нагласено да победя.
— Ти им направи услуга. Накара ги да пристъпят напред.
— Това ли съм направил? Значи победата е тяхна.
— Може и да не го знаят засега, но е така. Всеки път, когато направиш крачка, дори да не ти се иска — промълви Блийк. — Когато боли, когато означава да се сблъскаш лице в лице със смъртта или дори когато означава да умреш — винаги е добре. Всичко, което върви напред, побеждава. Няма шахматна партия, спечелена от играч, който цял живот е седял и е обмислял следващия си ход.
Куотърмейн мълчаливо се остави да бъде избутан до следващата пресечка и чак тогава каза:
— Брейлинг беше глупак.
— Заради метронома ли? Да. — Блийк поклати глава. — И днес можеше да е жив, ако сам не се бе наплашил до смърт. Въобразяваше си, че може да остане на едно място или дори да тича назад. Въобразяваше си, че може да изиграе живота. Сам себе си изигра до чудесно слово и припряно погребение.
Свърнаха зад ъгъла.
— О, не е лесно да се откажеш — каза Куотърмейн. — През целия си живот съм се вкопчвал във всичко, което докосвах дори веднъж. Хайде, Блийк, да ти чуя поученията!