— Намери кога да ми го кажеш.
— Радвам се, че не се сетих по-рано. Най-лошото е никога да не пораснеш. Виждам го навсякъде около себе си. Виждам деца във всяка къща. Погледни натам — ето я къщата на Лионора, горката жена. А тук живеят онези двете стари моми с тяхната Зелена машина. Деца, деца без обич. Погледни и натам. Към дерето. Там беше Самотника. Ама че живот, ама че дете в мъжко тяло. В това е разковничето. Можеш да превърнеш всекиго от тях в Самотник с повечко време и търпение. Ти приложи погрешна стратегия. Не принуждавай хората да пораснат. Глези ги като бебета. Научи ги да разчовъркват недоволството си и да отглеждат личните си отровни градинки. Мънички лехи на омразата и предразсъдъците. Ако си искал да са нещастни, би било много по-добре да им кажеш: „Бунтувайте се, аз съм с вас, нападайте! Невежество, на твоя страна съм! Долу тия прости свине!“
— Не ми натяквай. И без това вече не ги мразя. Какъв странен следобед, колко е необикновен. Аз бях там, в лицето му. Аз бях там, влюбен в момичето. Сякаш времето никога не е отминавало. Отново зърнах Лайза.
— Все още е възможно, разбира се, можеш да върнеш процеса назад. Детето е у всички ни. И не е трудно да го държиш заключено завинаги. Опитай пак.
— Не, сложих край на това. Край на войните. Нека продължат. Ако заслужат по-добър живот от моя, така да бъде. Сега не бих си позволил жестокостта да им пожелая живот като моя. Не забравяй, че аз бях там, в лицето му, и я видях. Боже, какво хубаво лице! Изведнъж се почувствах толкова млад. А сега обърни количката и ме заведи у дома. Искам да поразсъждавам около година. Трябва да започна да проумявам по малко.
— Добре, Ебенизър.
— Не, не съм Ебенизър, не съм Скрудж6. Никакъв не съм. Не съм решил да бъда никакъв. Не може да стане толкова скоро. Само знам, че не съм съвсем същият. Трябва да си изясня какъв искам да бъда.
— Можеш да даваш пари за благотворителност.
— Познаваш ме твърде добре, за да ми предлагаш точно това.
— Имаш брат.
— Живее в Калифорния.
— Откога не си го виждал?
— О, Господи — от трийсетина години.
— Той има деца, нали?
— Да, струва ми се, че са две момичета и момче. Отдавна са пораснали. Имат свои деца.
— Би могъл да им напишеш писмо.
— И какво да е то?
— Покани ги на гости. Имаш голяма къща. И някое от тези деца, Господ да му е на помощ, може и да прилича на тебе. Виждаш ли, ако нямаш собствена увереност в съдбата, в безсмъртието, наречи го както искаш… можеш да я получиш чрез домочадието на брат ти. Предполагам, че ще ти е приятно да създадеш такава връзка.
— Глупости.
— Не, здравомислие. Твърде стар си за женитба и деца, твърде стар за всичко друго освен експерименти. Знаеш как е — някои деца приличат на бащите си, на майките си или пък на бабите и дядовците си, други пък са се метнали на отдавна забравен брат. Не мислиш ли, че това ще ти допадне?
— Твърде лесно е.
— Все пак си помисли. Не чакай, защото пак ще затънеш — и отново няма да си нищо друго освен стар гадняр.
— Значи такъв съм бил! Брей… Не исках да съм гаден, но някак станах такъв. А ти гадняр ли си, Блийк?
— Не. Защото знам какво си причиних. Гаден съм само насаме със себе си. Не обвинявам другите за собствените си грешки. Лош по различен начин от твоя, разбира се, с чувство за хумор, което развих по принуда.
За миг Блийк като че заискри, но може и да беше заради залязващото слънце.
— И на мен чувството за хумор ще ми е нужно отсега нататък. Блийк, идвай при мен по-често.
Възлестите пръсти на Куотърмейн стиснаха ръката на Блийк.
— За какво ми е да те навестя дори още веднъж, жалък стар негоднико?
— Защото ние сме Славната армия, нали? Длъжен си да ми помагаш в мисленето.
— Куцият ще носи слепия — въздъхна Блийк. — Стигнахме.
Спря пред пътеката към сивата къща с лющеща се боя.
— Това ли е моят дом? — каза Куотърмейн. — Господи, грозен е като греха. Нуждае се от пребоядисване.
— Можеш да помислиш и за това.
— За Бога, толкова е грозен, че чак боли! Блийк, вкарай ме вътре.
И Блийк забута количката със своя приятел по пътеката към къщата.
32.
Дъглас стоеше с Том и Чарли в лъхащото на влага топло дере, още зелено в късното лято. Комарите изпълняваха изящните си танци в тишината. С бръмчене като тананикане на танцуващ слабоумен.
— Всички се разотидоха — промълви Том.
Дъглас седна на един камък и си свали обувките.
6
Ебенизър Скрудж, героят на Дикенс от „Коледна песен“, се е превърнал в нарицателно за студен и себичен човек. — Б.пр.