— Бум, убит си — тихо му каза Том.
— Как ми се иска, ох, как ми се иска да бях умрял — отвърна Дъг.
— Свърши ли войната? — попита Том. — Да спусна ли знамето?
— Какво знаме?
— Ами… знамето.
— Ъхъ, спусни го. Не знам дали войната е свършила наистина… но е ясно, че се промени. Трябва обаче да разгадая как.
— Е, да, ти поднесе торта на врага — намеси се Чарли. — И това ако не е странно…
— Та-да-дааа… — напяваше Том.
Правеше се, че дърпа нещо в топлата празнота на тишината. Стоеше тържествено до ромолящия поток в лятната вечер под залязващото слънце.
— Та-да-дааа… Та-да-дааа — напяваше Том. — Отбой.
По бузата му се стече сълза.
— Ох, да му се не види! — извика Дъглас. — Престани!
Дъглас, Том и Чарли се изкатериха по склона на дерето и тръгнаха през претъпкания подреден град, по широките и тесни улици между хилядата наместени къщи, тези светли затвори, по разчертаните тротоари и непоклатимите улици, а дивата природа се отдалечаваше от тях и им се струваше, че цяло море се е отдръпнало от брега на техния живот само за един ден. Внезапно се озоваха в града и в живота, който трябваше да преживеят в града през следващите четири десетилетия, да отварят и затварят врати, да вдигат и спускат щори. Зелените ливади бяха далечни и чужди.
На Дъглас му се привиждаше, че Том се източва на ръст с всяка минута. Усети глада със стомаха си и си помисли за всички чудесни ястия вкъщи, представи си как Лисабел духна свещите и как седеше, загърбила четиринадесет изгорели години, без да я е еня, толкова хубава и сериозна. Помисли и за Самотника — наистина самотен, жадуващ за любов и вече мъртъв.
Дъглас спря пред дома на Чарли, чувстваше как сезонът се променя.
— Ще ви оставя, момчета — каза Чарли. — Ще се видим после при къщата на духовете с онези тъпи момичета.
— Да, Чарли, ще се видим.
— До скоро, Чарли — каза и Том.
— Знаете ли — каза Чарли, все едно си спомни нещо важно. — Мислех си за нещо. Чичо ми е на двайсет и пет. Намина днес, караше голям буик и беше с жена си. Много мила и много хубава. И цяла сутрин си мислех — може пък да ги оставя да ме направят на двайсет и пет, а? Мен ако питате, това си е съвсем прилична средна възраст. Ако ми позволят да се возя в буик с такава хубава жена, ще се съглася. Но дотук, да сме наясно! Никакви хлапета. Само не и вряскащи хлапета. Само хубава кола и хубава жена с мен, да си караме към езерото. Олеле! И трийсетина години мога да изкарам така. Аз си поръчвам трийсетина години да си остана все на двайсет и пет. Зареждам колата и отпрашвам по пътя.
— Струва си да помисли човек за това — съгласи се Дъглас.
— Влизам вкъщи, за да си мисля още сега.
— И кога пак започваме войната? — попита Том.
Чарли и Дъглас се спогледаха.
— А бе, де да знам — малко смутено отвърна Дъг.
— Утре, идната седмица, следващия месец?
— Сигурно.
— Не може да се откажем от войната! — заяви Том.
— Стига бе, не се отказваме — каза Чарли. — От време на време ще го правим пак, нали, Дъг?
— Да, да, то се знае!
— Променяме стратегията, определяме нови цели, такива ми ти работи — продължи Чарли. — Ще си имаме войни, Том, хич не се тревожи.
— Обещавате ли? — изхленчи Том просълзен.
— Честен кръст, кълна се в честта на майка ми.
— Добре — примири се Том, но долната му устна трепереше.
Вятърът засвири хладно — вечер в началото на есента, не в края на лятото.
— Е… — Чарли още стоеше, усмихваше се смутено и поглеждаше Дъг изпод вежди. — Голямо сбогуване с лятото си направихме, нали?
— И още как.
— Имахме какво да правим, а?
— И още как.
— Само дето — вметна Том — не прочетохме във вестника: „Кой победи?“
Чарли и Дъглас се взряха в по-малкото момче.
— Кой победи ли? Не говори глупости! — Дъглас замълча и се зазяпа в небето. После погледна другите двама. — Де да знам. Ние ли, те ли…
Чарли повъртя пръст в лявото си ухо.
— Всички. Първата война в историята, в която всеки е победител. Не мога да го проумея. Хайде чао.
Тръгна по пътеката, мина през предния двор, отвори вратата на къщата, махна им и се прибра.
— И Чарли си отиде — промълви Дъглас.
— Ей, че ми е тъжно! — въздъхна Том.
— От какво?
— Не знам. Все си свиря „Отбой“ наум. Просто мелодията е тъжна.
— Да не ми се разревеш пак!
— Не, ще си мълча. И знаеш ли защо? Аз май разгадах нещата.
— Как тъй?
— Ами фунийките сладолед свършват твърде бързо.
— Що за глупост изтърси…
— На фунийките сладолед винаги им виждаш сметката. Все се оказва, че едва съм ги захапал отгоре и вече дояждам острия край. Все се оказва, че щом скоча в езерото, когато започне ваканцията, и вече излизам от водата отсреща, за да отида на училище. Ами да, не е чудно, че не ми е весело.