— Зависи как ще погледнеш на нещата — отговори Дъг. — Я си помисли за всичко, което още не си започвал. Пред тебе има милион фунийки сладолед, десет милиарда ябълкови сладкиши и стотици летни ваканции. Милиарди неща чакат да си отхапеш, да ги изгълташ или да скочиш в тях.
— Да, но поне веднъж ми се ще — каза Том — да има толкова голяма фунийка сладолед, че да си ядеш от нея вечно, да няма край и все да си щастлив. Иха-а!
— Няма такава фунийка сладолед.
— Само едно нещо искам — упорстваше Том. — Една ваканция, в която да няма последен ден. Или една дневна прожекция с Бък Джоунс — олеле! — все да си препуска, да гърми и да поваля индианци като лимонадени шишета. Дай ми само едничко нещо, дето няма край, и направо ще пощурея от кеф. Понякога си седя в киното и плача, щом видя надписа „Край“ на филма с Джак Хокеи или Кен Мейнърд. Няма нищо по-тъжно от последната пуканка на дъното на кутийката.
— По-добре внимавай — рече му Дъг. — Ей сега пак ще те прихване. Помни, да му се не види, че пред тебе има още десет хиляди дневни прожекции.
— Е, дойдохме си вкъщи. Направихме ли нещо днес, за което да си го отнесем?
— А, не.
— Тогава да влизаме.
И те влязоха, като затръшнаха вратата зад себе си.
33.
Къщата се издигаше над ръба на дерето. Изглеждаше обитавана от духове, тъкмо каквото всички говореха за нея.
Том, Чарли и Бо се изкачиха след Дъг по склона на дерето и застанаха пред странната къща в девет вечерта. В далечината часовникът на съда отброи кръглия час.
— Ето я — отрони Дъг.
Въртеше глава наляво-надясно, сякаш търсеше нещо.
— Какво ще правим? — попита Том.
— А тук има ли духове — обади се Бо, — както разправят?
— Не и в осем часа, доколкото съм чувал — отговори Дъг. — Нито пък в девет. Но към десет от къщата вече се чуват особени звуци. Мисля, че трябва да се помотаем тук, за да разберем така ли е. Освен това Лисабел каза, че ще дойде с приятелките си. Да почакаме и ще видим.
Стояха при храстите до стъпалата на верандата, чакаха и накрая луната се показа.
Някъде по пътеката се чуха стъпки, а откъм къщата — звуци, като че ли някой се качваше по стълба.
Дъг наостри уши, наклони глава, но не успя да различи какво става.
— Стига бе — каза Чарли. — Какво правим тук? Ще пукна от скука. Имам да пиша домашно. Май е по-добре да си отида вкъщи.
— Задръж — спря го Дъг. — Да почакаме още няколко минути.
Чакаха, а луната се издигаше в небето. И тогава, малко след десет, щом последният удар на часовника заглъхна в нощта, чуха шумовете. Откъм къщата — отначало слабо, почти недоловимо, до тях стигна шумолене и стържене, сякаш някой буташе сандъци от една стая към друга.
След няколко минути чуха рязък вик, после още веднъж, след това някакво шептене и пак шумолене, накрая и глух удар.
— Тези звуци — отсъди Дъг — несъмнено са си призрачни. Все едно убиват някого, а после влачат труповете из стаите. Не ви ли звучеше така?
— А бе… — отвърна Том. — Не знам.
— Не питай мен — каза Бо.
— Е — рече и Чарли, — страхотна шумотевица, спор няма. Чуе ли се още един вик, аз се махам.
Стояха нащрек и чакаха, почти забравили да дишат. Тишина. Неочаквано се чуха още стонове и викове, след тях нещо като слаб зов за помощ.
Всичко стихна.
— Дотук бях — отсече Чарли. — На мен ми стига.
— И на мен — призна Бо.
Двете момчета се обърнаха и побягнаха.
Силен шепот накара косъмчетата по тила на Дъг да настръхнат.
— За тебе не знам — обади се Том, — но и аз се махам. Ако искаш да останеш и да слушаш някакви си проклети призраци, стой си, но аз не искам. Ще се видим вкъщи, Дъг.
Том се обърна и избяга.
Останал сам, Дъг се вторачи в старата къща. По едно време чу някой да се качва по пътеката зад гърба му. Обърна се, стиснал юмруци, готов да се брани срещу среднощния нападател.
— Лисабел… Какво правиш тук?
— Казах ти, че ще дойда. Но ти какво правиш тук? Помислих те за бъзльо. Истината ли казват? Намери ли нещо? Тоест всичко това е голяма тъпотия, нали? Няма никакви призраци, нали? Няма начин това място да е обитавано от духове.
— Решихме — обясни той — да дойдем и да почакаме, за да се убедим. Но другите се уплашиха и сега съм само аз. Стоя си тук, чакам и слушам.
Заслушаха се. Тих вик се процеди от къщата в тъмата.
— Това дух ли е? — попита Лисабел.
Дъг напрегна слух.
— Да, дух е.