След малко чуха друг силен шепот и вик.
— А това друг дух ли е?
Дъг се взря в лицето й.
— Като те гледам, май се забавляваш.
— Не знам — отвърна Лисабел. — Някак е особено, но колкото повече чувам…
И се усмихна чудновато. Шепотът, подвикването и мърморенето в къщата се засилваха, Дъг усети как цялото му тяло се сгорещи, смръзна се и пак се сгря.
И тогава той се наведе, напипа някакъв камък, замахна и го запрати през прозорчето на входната врата.
Стъклото се пръсна със звънък трясък, вратата проскърца и бавно се отвори. Изведнъж всички духове нададоха вопъл в един глас.
— Дъг! — ахна Лисабел. — Това пък защо го направи?
— Защото… — подхвана той.
В този миг затропаха крака, шептенето изригна като гейзер и плътна тълпа бели силуети изскочи от къщата, профуча по стъпалата и се понесе по пътеката към дерето.
— Дъг… Защо го направи?
— Защото вече не издържах. Защото някой трябваше да ги подплаши, за да ги изпъди. Все някой трябваше да направи нещо смислено. Хващам се на бас, че няма да се върнат.
— Какъв ужас — промълви Лисабел. — Защо ти се прииска тук да няма духове?
— А ти защо си мислиш, че имат право да са тук? Дори не знаем чии са.
— Добре — ядосано изтърси Лисабел. — Ей сега ще те науча аз тебе.
— Какво? — сепна се Дъг.
А тя пристъпи към него, сграбчи го за ушите и лепна страховита целувка на устните му. Продължи само миг, но беше като удар на мълния, изскочила от нищото, за да порази лицето му и да изтормози тялото му.
Той се разтресе от главата до петите, пръстите му се изопнаха и дори си представи, че върховете им пръскат искри. Клепачите му затрепкаха, на челото му избиха невероятни капки пот. Задъха се и не можеше да вдиша.
Лисабел се отдръпна да огледа какво е направила — Дъглас Споулдинг, поразен от мълния.
Дъглас направи крачка назад от страх, че тя може да го докосне отново. Лисабел се засмя, лицето й грейна.
— Така ти се пада! — извика тя. — Да ти е за урок!
Обърна се и изтича по пътеката, изостави го в невидимия порой, под ужасната буря — разтърсен, измъчван ту от жега, ту от студ, с увиснала челюст, с треперещи устни.
Ударът на мълнията го раздруса повторно в паметта му, още по-могъщо от първия път.
Дъг бавно се отпусна на колене, клатеше глава и се чудеше какво стана и къде се дяна Лисабел.
Погледна нагоре към къщата, която вече бе опустяла наистина. Питаше се дали да не се качи по стъпалата и да провери дали и той не е излязъл отвътре преди малко.
— Том — прошепна Дъг. — Отведи ме у дома.
После си спомни, че Том не е тук.
Обърна се, залитна, едва не се търкулна в дерето, но се опита да намери пътя към къщи.
34.
Куотърмейн се събуди със смях.
Лежеше и недоумяваше какво, всички дяволи го взели, го е развеселило толкова. Що за сън, вече изчезнал, можеше да е толкова прекрасен, че да набръчка лицето му в усмивка и да отпуши изпод ребрата му нещо подобно на кикот? Мили Боже… Какво беше това?
В мрака се обади по телефона на Блийк.
— Ти знаеш ли колко е часът? — възмути се Блийк. — Има само едно нещо, което те подтиква да изчакаш половината нощ, за да ми вкиснеш настроението — твоята глупашка война. Нали уж каза, че с тази проклетия е свършено!
— Да, да, така е.
— Какво?! — кресна Блийк.
— Край — успокои го Куотърмейн. — Само искам да се погрижа за още някои неща. Би могъл да го наречеш забавен завършек. Блийк, помниш ли онази колекция от куриози и медицински експонати, която събрахме през лятото преди години за градския панаир? Как мислиш, можем ли да намерим стъклениците? Дали не са в някое мазе или на някой таван?
— Предполагам. Но защо?
— Намери ги. Извади ги. Пак ще ги покажем. Събери нашата армия на белокосите. Имаме работа. Време е.
Щракане. Бръмчене.
35.
Огромен въпросителен знак, нарисуван на парче шперплат, висеше над входа на палатката. Тя бе издигната от едната страна на езерото, а навътре от входа започваше сумракът на надве-натри скалъпен от шперплат паянтов музей. Там имаше поредица подиуми, на които не бяха поставени изроди и зверове, нито пък се виждаха магьосници или фигури на хора. Загадъчната палатка се бе появила някак за една нощ, сякаш се бе разпънала сама.
В града Куотърмейн се подсмихваше.
Сутринта в училище Дъглас получи бележка без подпис. Съобщението беше простичко, с големи ъгловати букви от черно мастило: „ЗАГАДКАТА НА ЖИВОТА — ОБЯСНЕНА.??? ПРИ ЕЗЕРОТО. ЩЕ БЪДЕ ТУК ЗА КРАТКО“. Дъглас даде бележката на приятелите си и щом учебните часове свършиха, момчетата дотичаха тук с цялата бързина, на която бяха способни краката им. Но когато влезе с тях в палатката под въпросителния знак, Дъглас изпита неописуемо разочарование. „Божичко, няма кости, няма динозаври, нито луди пълководци“. Нищо освен черно като нощта платно, плоски подиуми и… Дъглас се вгледа. Чарли присви очи. Уил, Бо и Том влязоха последни сред миризмата на стара дървения и просмолена хартия. Дори нямаше уредник на изложбата с цилиндър и показалка в ръка, който да ги разведе вътре. Имаше само…