— Господи! — извика той. — Накарай ги да престанат с този техен проклет смях!
Вкопчи се немощно в гърдите си, сякаш беше швейцарски часовникар, стараещ се да поддържа хода на нещо с чудатото самовнушение, което той наричаше молитва.
— Бий, веднага: раз, два!
В нощите, когато се боеше, че сърцето му ще спре, той слагаше тиктакащ метроном до леглото си, та кръвта му да продължи пътуването си към утрото.
Застъргаха стъпки, почукваше бастун по верандата долу. Сигурно идваше старият Калвин С. Куотърмейн, за да обсъдят работата на училищното настоятелство, седнали на олющените плетени столове.
— Куотърмейн!
Калвин С. Куотърмейн седеше като пощуряла механична играчка, възголяма и ръждива, на люлеещия се стол от ратан.
Брейлинг се засмя.
— Още се крепя!
— Няма да е вечно — отбеляза Куотърмейн.
— По дяволите — отвърна Брейлинг, — някой ден ще те погребат в консервена кутия от калифорнийски плодове. За Бога, какво ги е прихванало онези идиотчета?
— Тичат като пощурели насам-натам. Чуй ги само!
— Бум!
Дъглас претича край верандата.
— Махни се от моравата! — кресна Брейлинг.
Дъг се завъртя и насочи пистолета с капси към него.
— Бум!
Пребледнял и ококорен, Брейлинг викна:
— Не ме улучи!
— Бум!
Дъглас се качи със скок по стъпалата на верандата. Зърна две паникьосани луни в очите на Брейлинг.
— Бум! В ръката!
— Че кому е притрябвала ръка? — присмя се Брейлинг.
— Бум! В сърцето ти!
— Какво?
— В сърцето бум!
— Равномерно. Раз, два! — прошепна си старият човек.
— Бум!
— Раз, два! — извика Брейлинг на ръцете си, вкопчени в ребрата. — Божичко! Метрономът!
— Какво?!
— Метрономът!
— Бум! Мъртъв си!
— Раз, два! — задъха се Брейлинг.
И се свлече мъртъв.
Стиснал пистолетчето с капси, Дъглас изтрополи надолу по стъпалата към сухата трева.
6.
Часовете изгаряха в студени зимно бели проблясъци, докато хората нахълтваха в къщата на Брейлинг с напразната надежда, че и той е като Лазар.
Калвин С. Куотърмейн се клатушкаше около верандата като капитан на претърпял крушение кораб.
— По дяволите! Видях пистолета на момчето!
— Няма рана от куршум — каза доктор Либър, когото бяха повикали.
— Беше застрелян, да! Убит!
Къщата притихна, когато хората си тръгнаха и отнесоха празната обвивка, която доскоро беше горкият Брейлинг. И Куотърмейн се махна от верандата, устата му пръскаше слюнки.
— Ще намеря убиеца, кълна се в Господ!
Със забързани тласъци на бастуна си той свърна зад ъгъла.
Вик, сътресение!
— Не, за Бога, не!
Размаха ръце и падна.
Жени на люлеещи се столове се приведоха напред да погледнат от близката веранда.
— Това да не е старият Куотърмейн?
— О, не може и той да е мъртъв, нали?
Клепачите на Куотърмейн трепнаха.
Някъде далеч съзря велосипед и момче, което се отдалечаваше устремно.
„Убиец — рече си той. — Убиец!“
7.
Когато Дъглас вървеше, умът му препускаше, а когато се затичаше, умът забавяше крачка. Къщите падаха настрани, небето пламтеше.
От ръба на дерето той запрати пистолета с капси далеч над падината. Погреба го лавина. Ехото стихна.
Изведнъж отново почувства нуждата от пистолетчето, за да докосне очертанията на убийството, все едно би докоснал онзи пощурял старец.
Хвърли се надолу по склона, провираше се между бурените с овлажнели очи, докато не намери оръжието. То миришеше на барут, огън и тъма.
— Бум… — прошепна и се изкатери нагоре, и намери велосипеда си зарязан на улицата срещу мястото, където бе убит старият Брейлинг.
Буташе велосипеда като сляп звяр, накрая се качи върху него и закриволичи из квартала обратно към сцената на ужасна смърт.
Зави зад ъгъл и чу „Не!“, велосипедът налетя върху кошмарно плашило и го блъсна на земята, а Дъг натисна педалите с хленч и все се озърташе към следващото убийство, чиято жертва се просна на тротоара.
Някой извика:
— Това да не е старият Куотърмейн?
— Не може да бъде — изпъшка Дъглас.
Брейлинг падна, Куотърмейн падна. Нагоре, надолу, нагоре, надолу — две тънки месарски сатърчета, забити в твърдото дърво на верандата и в тротоара, застинали, за да не се надигнат никога.
Дъг фучеше на велосипеда си през града. Подире му не се втурваха тълпи.
Изглеждаше, че градът дори не знае как някой е бил гръмнат, а друг — блъснат. Градът си наливаше чай и промърморваше: „Ще ми подадеш ли захарницата?“