— Изтичай навън. По-живо!
Том се врътна и избяга. Чарли заотстъпва след него, погледът му се мяташе от бебето към медузата или каквото там беше, после към водното конче или може би нечие ухо с тъпанчето и всичко останало.
— Как тъй няма никой тук да ни каже какви са всички тия неща? — учуди се Уил.
— Може би… — проточи Дъг, — може би ги е страх да ни кажат… или не могат, или пък не искат.
— Господи, премръзнах — оплака се Уил.
Зад платнището се чуваше как Том повръща.
— Ей! — внезапно кресна Уил. — То мръдна!
Дъг протегна ръка към стъклото.
— Не е!
— Мръдна, да му се не знае. Не му харесва да го зяпаме! Мръдна, казвам ти! Стига ми толкова. Изчезвам.
И Дъг остана сам в тъмната палатка със студените съдове, които побираха слепите твари, чиито облещени очи сякаш говореха колко е лошо да си мъртъв.
„Няма кого да питам, никого няма тук. Няма кого да питам и на кого да кажа. Как да разберем? Ще научим ли някога?“
Откъм другия край на музея в палатката се разнесе пронизителен смях. Шест момичета нахълтаха с кикот и пуснаха вътре ярък клин слънчева светлина.
Щом платнището се върна на мястото си, смехът им секна в тъмнината.
Дъг се обърна слепешком и излезе на светло.
Вдиша дълбоко лятно горещия въздух и стисна очи. Още виждаше подиумите, масите и стъклениците, напълнени с гъста течност, а в нея — увиснали странни късчета тъкан, чужди форми от непознати земи. Знаеше, че онова, което би могло да е блатна твар с половин око и половин крайник, изобщо не е такова. Онова, което би могло да е късче от призрак, от духовно извержение, изскочило от обгърната в мъгла книга в нощна библиотека, също не беше такова. Нито пък онова, което приличаше на мъртвородено кутре на любима кучка. Пред мисления му взор съществата в стъклениците сякаш се разтапяха от течност в течност, от светлина в светлина. Ако погледът пробягаше по стъклениците, би могъл едва ли не да оживи нещата вътре, все едно плъзгаш парченца филмова лента пред зениците си и мъничките твари се уголемяват все повече, израстват им пръсти, длани, китки, лакти. И накрая спящата последна форма ококорва своите безизразни сини лишени от мигли очи и те приковава с втренчения си поглед, който крещи: „Погледни! Виж! Уловен съм тук завинаги! Какво съм аз? Какъв е въпросът, какъв? Възможно ли е ти там, под мен, отвън, който надничаш към мен… възможно ли е аз да съм… ти?“
До него стояха Чарли, Уил и Том, сякаш бяха пуснали корени в тревата.
— За какво беше всичко това? — прошепна Уил.
— Аз почти… — започна Дъг.
Прекъсна го Том, по бузите му се стичаха сълзи.
— Защо пък плача?
— Че за какво му е на човек да плаче? — отвърна Уил, но и неговите очи овлажняха. — Ама че работа… — прошепна той.
Чуха проскърцване. С крайчеца на окото Дъглас зърна жена да бута количка, в която нещо се сърдеше и хленчеше.
В следобедната тълпа мина хубава жена под ръка с моряк. До езерото цяла тайфа момичета играеха на гоненица, косите им се развяваха от подскоците, с които пъргави крака премерваха пясъка. Момичетата изтичаха нататък по брега и Дъглас, заслушан в смеха им, пак се загледа в палатката, входа и странния голям въпросителен знак.
И отново тръгна към палатката подобно на сомнамбул.
— Дъг? — обади се Том. — Къде отиваш? Пак ли влизаш да зяпаш всички ония боклуци?
— Може би.
— Защо?! — избухна Уил. — Гадни твари, които някой е напъхал в стари буркани за туршия. Аз се прибирам вкъщи. Хайде, да вървим.
— Ти тръгвай — каза му Дъг.
— Отгоре на всичко — Уил плъзна длан по челото си — не ми е много добре. Може да съм се уплашил. А вие?
— От какво има да се плашиш? — възрази Том.
— Нали сам каза, че са само гадни стари неща.
— Ще се видим по-късно. — Дъглас доближи бавно входа и спря в сенките. — Том, почакай ме.
И се шмугна вътре.
— Дъг! — Пребледнял, Том викаше към масите, стъклениците и чуждите твари в палатката.
— Внимавай, Дъг, бъди нащрек!
Понечи да влезе след него, но спря разтреперан, впил пръсти в лактите си, стиснал зъби, наполовина в нощта, наполовина на слънце.
III.
АПОМАТОКС7
36.
Изведнъж градът се напълни с момичета — тичаха тук, вървяха там, влизаха, излизаха. Момичета в магазина за евтини дрънкулки, момичета си клатят краката на високите табуретки до машината за газирани напитки, момичета отразени в огледала или витрини, слизащи от тротоара или стъпващи на него. И всички в ярки премени, все още съвсем не есенни, и всички — е, може би не всички, но повечето — с развени от вятъра коси и до една със сведен поглед, за да видят накъде ли може да ги отведат обувките им.
7
След битката при Апоматокс на 10 април 1865 г. армията на Конфедерацията, командвана от генерал Лий, се предава на силите на Съюза, командвани от генерал Грант. Скоро след това се предават и останалите армии на Конфедерацията, което слага край на Гражданската война. — Б.пр.