— А не може ли поне нещо? — попита Дъглас след малко.
— Нещо ли? Нещо определено? О, Дъг, това би ни отнело цял живот. От доста време го знам. „Всичко“ се плъзга по езика лесно като хапка от пай. Но „нещото“! „Нещото“! Схващат ми се челюстите дори от усилията да го налучкам. Нека засега си поприказваме за всичко. А когато накрая освободиш езика си и откриеш едно особено, вечно нещо със смисъл в него, сподели с мен. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Тъй, докъде бяхме стигнали? До живота? Ето ти тема, която обхваща всичко. Искаш ли да опознаеш живота?
Дъглас кимна.
— Приготви се за неприятните новини.
Дъглас вдигна глава и впери в Куотърмейн поглед, сякаш небето и цялото време на света чакаха.
— Ами за начало… — Старецът млъкна и протегна ръка към празната чаша на момчето. — Ще имаш нужда от това, синко.
Наля му. Дъглас взе чашата и отпи.
— Животът… — въздъхна старецът и замърмори, замънка и пак замърмори.
37.
Калвин С. Куотърмейн се събуди, защото нещо бе казало дума или го бе повикало в нощта.
Но това беше невъзможно. Никой и нищо не говореше.
Погледна през прозореца към големия циферблат на часовника и почти го чу как се прокашля, за да обяви, че е три сутринта.
— Кой е тук? — попита Куотърмейн в хладната тъма.
„Аз“.
— И кой си ти?
Куотърмейн надигна глава, погледна наляво, после надясно.
„Аз. Помниш ли ме?“
И той погледна към средата на завивката.
Без да посегне с ръка, за да го докосне и намери, позна стария си приятел. Жалка останка, но още му беше приятел.
Този път не вдигна глава да се взре в малката издутина под пъпа, между краката. Едва се усещаше нещо повече от туптене, пулс, закърнял призрак на плът. Но си беше на мястото.
— Значи се върна? — промълви, взрян в тавана, и прихна за миг. — Отдавна те нямаше.
В отговор долови лек пулс на признание.
— И колко дълго ще останеш?
Малката издутина затупка със собственото си сърце два, три пъти, но не показа с нищо, че ще се отправи нанякъде. Изглеждаше, че ще поостане.
— Това последното ти идване ли е? — попита Куотърмейн.
„Кой би могъл да каже?“ — гласеше безмълвният отговор на отдавнашния му приятел, навестил го отново, сгушен в телената четка от стари косми.
„Не ме е яд чак толкова, че косата ми побелява — бе казал веднъж Куотърмейн, — но когато видиш и там, долу, да се показва бяло… дяволите го взели! Нека всичко друго в мен остарява, но не и това!“
Но и той, и то остаряваха. Сега целият беше в мъртвешката сивота на зимата. Но още го имаше това туптене, този кротък и невероятен пулс, който го приветстваше — обещание за пролет, леха със семената на спомена, докосване на… с каква ли дума назоваваха в града странното време, в което всички жизнени сокове протичат буйно?
Сбогом, лято.
Да, за Бога!
„Не си отивай. Остани. Имам нужда от приятел“.
Неговият приятел остана. Поговориха си. В три сутринта.
— Защо се чувствам толкова щастлив? — попита Куотърмейн. — Какво става? Да не съм полудял? Или съм се излекувал? Това ли е лекарството?
Зъбите му изтракаха от невъздържан смях.
„Само дойдох да се сбогуваме“ — прошепна гласът.
— Да се сбогуваме ли? — Смехът заседна в гърлото на Куотърмейн. — Това означава ли, че…
„Да — долови той шепота. — Минаха много години. Време е да продължа нататък“.
— Да, време е — каза Куотърмейн и очите му се наляха със сълзи. — Къде отиваш?
„Не мога да кажа. Ще узнаеш, когато му дойде времето“.
— Как ще узная?
„Ще ме видиш. Ще съм там“.
— А как ще разбера, че си ти?
„Ще разбереш. Винаги си знаел всичко, но най-добре си познавал мен“.
— Да не напускаш града?
„Не, не, ще съм наблизо. Но когато ме видиш, недей да притесняваш с това никого, бива ли?“
— Разбира се.
Одеялото и чаршафът под него спадаха, отпускаха се в покой. Шепотът отслабваше.
— Където и да отиваш… — започна Куотърмейн.
„Да?“
— Желая ти дълъг живот, хубав и щастлив.
„Благодаря“.
Мълчание. Куотърмейн откри, че не знае какво да каже.
„Е, да се сбогуваме?“
Старецът кимна, очите му се замъглиха от сълзи.
Леглото, завивката, тялото му бяха плоски като плот на маса. Онова, което го имаше седемдесет години, си отиде окончателно, завинаги.
— Сбогом — промълви господин Куотърмейн в нощната тишина.
„Чудя се — мислеше си — къде ли, о, къде ли, по дяволите, отиде той?“
Големият часовник на съда отброи три удара.