И господин Куотърмейн заспа.
Дъглас отвори очи в мрака. Звънна последният от трите удара на градския часовник.
Погледна тавана. Нищо. Погледна през прозорците. Нищо. Само нощният ветрец разлюляваше светлите пердета.
— Кой е тук? — прошепна той.
Нищо.
— Има някой тук.
След малко попита отново:
— Кой е тук?
„Тук“ — промърмори нещо.
— Какво?
„Аз“ — изрече нещо в нощта.
— Кой си ти?
„Тук“ — последва тих отговор.
— Къде?
„Тук“ — съвсем тихо.
— Къде?
Дъглас огледа стаята, накрая погледна тялото си, надолу.
— Там ли?
„Да, ами да!“
Там, под гръдния му кош, под пъпа, между костите на таза, където се събираха краката му. Там беше.
— Кой си ти? — прошепна Дъг.
„Ще научиш“.
— Откъде дойде?
„От милиард отминали години. От милиард бъдещи години“.
— Това не е отговор.
„Това е единственият отговор“.
— Ти беше ли?…
„Кажи“.
— Ти беше ли в онази палатка днес?
— Какво?
— Вътре. В онези стъкленици. Беше ли там?
„Да, в известен смисъл“.
— Как тъй „в известен смисъл“?
„Така е“.
— Не разбирам.
„Ще разбереш, щом се опознаем“.
— Как се казваш?
„Дай ми име. Ние винаги имаме имена. Всяко момче ни измисля име. Всеки мъж изрича това име десет хиляди пъти в живота си“.
— Аз не…
„Не разбираш? Просто си лежи. Вече имаш две сърца. Почувствай пулса. Единият е в гърдите ти. Другият е по-надолу. Усещаш ли?“
— Да. О, да!
„Тогава заспивай“.
— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?
„Ще чакам. Ще се събудя много преди тебе. Лека нощ, приятелю“.
— Ние приятели ли сме?
„Аз съм най-добрият ти приятел. За цял живот“.
Тихи звуци като заешко топуркане. Нещо връхлетя леглото и се шмугна под завивката.
— Том?
— Ъхъ — потвърди глас изпод завивката. — Може ли да спя тук тая нощ? Моля те!
— Защо, Том?
— Ами не знам. Просто сънувах кошмар, че утре няма да те има или ще си мъртъв… или и двете наведнъж.
— Том, няма да умирам.
— Все някой ден ще умреш.
— Е…
— Може ли да остана?
— Добре де.
— Дъг, хвани ме за ръката. И стисни силно.
— Защо?
— Сещаш ли се понякога, че Земята се върти с двайсет и пет хиляди мили в час или нещо подобно? Може да те запрати нанякъде, щом затвориш очи и забравиш да се държиш.
— Дай си ръката. Готово. Така по-добре ли е?
— Ъхъ. Сега мога да заспя. Бях се уплашил заради тебе.
Мигове на мълчание, на вдишване и издишване.
— Том?
— А?
— Видя ли? Все пак не те изоставих.
— Слава Богу, Дъг.
Навън задуха, вятърът разклати дърветата и всички листа до последното изпопадаха и се разстлаха по моравата.
— Лятото свърши, Том.
Том слушаше.
— Край на лятото. Идва есента.
— Празникът на вси светии.
— Охо, представяш ли си?!
— Представям си.
Мислеха. Заспаха.
Часовникът отброи четири часа.
И баба им се надигна в тъмнината, за да каже, че сезонът току-що е отминал безвъзвратно.
ПОСЛЕСЛОВ
КОЛКО Е ВАЖНО ДА БЪДЕШ СТЪПИСАН
Начинът, по който пиша, може да бъде представен най-добре, ако си въобразя, че отивам в кухнята да изпържа две яйца, а накрая подготвям цял банкет. Започвам със съвсем прости неща, които после се навързват чрез думите с други неща, накрая вече работя на пълни обороти и горя от нетърпение да открия следващата изненада, следващия час, следващия ден или седмица.
„Сбогом, лято“ започна преди петдесет и пет години, когато бях много млад и нямах знания за романите, нито пък надежда да създам смислен роман. Наложи се да чакам години материалът да се натрупа и да ме понесе, без да се усетя, и както си седях пред пишещата машина, започнаха изблици на изненади, които се превърнаха в разкази или по-дълги повествования, а след това аз ги свързвах.
Основното действие на романа протича в дерето, което се простира през целия ми живот. Живеех на къса уличка в Уокиган, щат Илинойс, и дерето беше току до къщата ни, източно от нея, продължаваше няколко мили и в двете посоки, после завиваше на север и на юг, накрая и на запад. Тъй че на практика обитавах остров, откъдето можех по всяко време да се спусна в дерето и да преживея приключения.
Там си представях, че съм в Африка или на планетата Марс. Минавах през дерето всеки ден по пътя към училище, пързалях се с кънки и с шейни в него зиме, затова то остана средоточие на живота ми и беше естествено да се превърне в средоточие на този роман заедно с всички мои приятели от двата края на дерето и със старите хора, които бяха своеобразни хронометри на моя живот.