— Няма пък да умра! — извика Уил. — Ще се боря!
— Скелетите не се борят — каза Дъглас.
— Не!
Уил замахна към камъка да изтрие тебешира, в очите му изскочиха сълзи.
Другите момчета стояха вцепенени.
— Да бе — рече Дъглас. — Ще ни научат в училище — ей тук ви е сърцето, онова с инфарктите! Ще ви покажат бацили, дето не можете да ги видите! Ще ви научат да скачате от високите етажи, да ръгате хората с нож, да падате и повече да не мърдате.
— Не — задъхано възрази Сам.
Зелената шир на гробището се разлюля под последните пръсти на гаснещата светлина. Мушици пърхаха около тях, ромоленето на поток в гробището обливаше хладните им огрени от луната мисли и тежкото им дишане, докато Дъглас добавяше тихо:
— Ясно си е, че никой от нас не иска да легне тук и никога да не играе на криеница. Е, искате ли го това?
— Стига бе, Дъг, не…
— Значи ще го спрем! Ще открием как нашите ни карат да растем, как ни учат да лъжем, да мамим, да крадем. Война? Прекрасно! Убийство? Страхотно! Никога няма да сме по-добре от сега! Пораснете ли, ще станете обирджии и ще ви гръмнат или ще ви сполети нещо по-лошо — те ще ви накарат да носите сако и вратовръзка, ще ви напъхат в Първа национална банка зад месингово гише! Останете си на днешните години. Да растем ли? Ха! Тогава най-много да се ожениш за някоя, дето ти крещи! Е, ще отвърнем ли на удара? Ще ме оставите ли да ви кажа как да им избягаме?
— Охо… — промълви Чарли. — О, да!
— Тогава кажете на тялото си: „Кости, нито сантиметър повече!“ Бъдете като статуи! Не забравяйте — Куотърмейн притежава това гробище. Той ще изкара пари, ако легнем тук — ти, ти и ти! Но ние ще му дадем да се разбере. И на всички онези старци, които държат града! Скоро е Денят на вси светии и дотогава трябва да им вгорчим живота! Искате ли да бъдете като тях? Знаете ли как са станали такива? Ами и те са били млади някога, но някъде по пътя… олеле майчице… на трийсет, на четирийсет или на петдесет дъвчели тютюн и се препълнили с храчки, те пък се сгъстили и прилепвали, и докато се опомниш, целите били покрити със слюнки, заприличали на… сещате се, виждали сте как гъсениците се превръщат в какавиди… проклетата им кожа загрубяла и младите хора станали старци, били приклещени вътре в черупките, за Бога! Ето как стигнали до старостта. И какво имате насреща — старци, в които са затворени млади хора. След някоя и друга годинка може кожата им да се пропука и старите да пуснат остарелите млади навън. Ама те вече няма да са млади, ще са като куп пеперуди „мъртвешка глава“, но като си помисля, старците ще държат младите мъже затворени завинаги, хванати в оная лепкава гадост, само ще се надяват някога да се освободят. Лоша работа, а? Много лоша.
— Значи тъй било, Дъг? — промълви Том.
— Брей — изсумтя Пийт. — Ти сигурен ли си, че знаеш какви ги приказваш?
— Пийт ти намеква, че трябва да знаем точно как са нещата — добави Бо.
— Пак ще ви го кажа — заяви Дъг. — А вие си отпушете ушите. Том, записваш ли?
— Ъхъ — отвърна Том и моливът му застина над бележника. — Давай.
Стояха в притъмняващите сенки сред миризмата на трева и листа, прецъфтели рози и студен камък, вирваха глави и подсмърчаха, бършеха бузите си с ръкавите на ризите.
— Добре тогава — каза Дъг. — Хайде да повторим. Не стига само да видим тези гробове. Трябва да се промъкваме под отворени прозорци, да подслушваме, да открием какви са им болежките на онези дъртаци. Том, отиваш да вземеш тиквите от килера на баба. Ще си направим състезание кой може да издялка най-страшната тиква. Една да прилича на стария Куотърмейн, друга на Блийк, трета на Грей. Слагаме свещи вътре и ги изкарваме на показ. По-късно тая вечер започваме първата атака с издялканите тикви. Разбрано?
— Бива! — развикаха се всички.
Прескочиха „Уайт“, „Уилямс“ и „Неб“, прехвърлиха се над „Самюълс“ и „Келър“, бутнаха портата с писък на ръждиво желязо и оставиха зад себе си студената земя, изгубената светлина и поточето, вечно струящо под хълма. Рояк сивкави мушици ги последваха до портата, където Том запъна пети в земята и изгледа с укор брат си.
— Дъг, тия тикви… Боже всемогъщи! Ти си се побъркал!
— Какво?!
Дъг спря и се озърна, а другите момчета продължиха тичешком.
— Това не стига. Я виж какво направи. Ти ги притисна твърде силно, уплаши ги. Ако продължаваш с тези приказки, ще останеш без армия. Трябва да направиш такова нещо, че да върнеш всичко на мястото му. Измисли какво да правим, иначе всички ще си отидат вкъщи и ще си стоят там, или ще се тръшнат да спят, та да им мине. Измисли нещо, Дъг. Важно е.