С ръце на кръста Дъг се вторачи в Том.
— Защо взе да ми се струва, че ти си генералът, пък аз съм някакъв новобранец?
— Как тъй?
— Я помисли — аз съм почти на четиринайсет, ти си на дванайсет, а говориш като стогодишен, че и започна да ми нареждаш, да ми казваш какво да правя. Толкова ли сме зле?
— Зле ли? Направо е ужасно. Погледни момчетата, дето ще ти избягат ей сега. По-добре ги догони и измисли нещо оттук до центъра на града. Стегни си армията. Дай ни нещо да вършим освен дялкането на страховити фенери от тикви. Мисли, Дъг, мисли.
— Мисля — каза Дъг, стиснал клепачи.
— Е, размърдай се! Тичай, Дъг. Аз ще ви настигна.
И Дъг се втурна напред.
11.
По пътя към града, на улица близо до училището, беше никелираният внушителен магазин, където всички сладки отрови се криеха в приятни за окото капани.
Дъг спря, вторачи се, изчака Том да го настигне и нададе вопъл:
— Добре, банда, насам. Влизай!
Всички момчета се заковаха на място, защото той изрече името на магазина, а то си беше чиста магия.
Дъг ги подкани с жест, те се събраха и го последваха през входа в пълен ред като добра армия.
Том влезе последен с усмивка към Дъг, сякаш знаеше нещо неизвестно за другите.
Вътре имаше мед в топъл африкански шоколад. Пъхнати и уловени в кехлибареното съкровище лежаха бразилски ядки, бадеми и покрити с глазура топчици от снежнобял кокос. Юнско масло и августовско зърно бяха обгърнати от тъмна захар. Всичко това бе нагънато в увито фолио, а отгоре опаковано в червено-сини хартийки с теглото, съставките и името на производителя. Сладкишите бяха сложени в ярки букети — карамел за слепване на зъбите, бонбончета с женско биле, почернящи сърцето, бутилчици с поболяващ вкус на мента и ягодов сироп, пръчици „Тутси“, които да държиш като пура, ментови „цигарки“ с червени връхчета за мразовито утро, когато дъхът ти сякаш дими.
Скупчени насред магазина, момчетата виждаха хрускави диаманти, приказни напитки за поглъщане. Шишета с цвят на слива потракваха тихо в нилските води на охладителя, чиято вода студенееше тъй, че пареше ръката. А над него по стъклени рафтове се редяха като спретнати цепеници купчинки курабийки с джинджифил, ореховки, шоколадови сладкиши, вафли с ванилия във формата на лунен сърп и бонбони с мека сърцевина — бяла изненада под черна маска. Всичко направено да покрие езика, да се разстеле по небцето.
Дъг извади няколко монети от джоба си и кимна на момчетата.
Един по един си избираха от сладкото имане, притиснали носове в стъклото, дъхът им замъгляваше кристалния трезор.
Съвсем скоро претичаха през улицата и застанаха над дерето с бутилките и сладкишите.
Щом се събраха, Дъг кимна отново и тръгнаха надолу в дерето. От другата му страна над тях стърчаха къщите на старците и хвърляха тъмни сенки в светлия ден. Дъг заслони очи с длан и зърна още по-нагоре тежката коруба на къщата с духовете.
— Нарочно ви доведох тук — рече той.
Том му намигна и отвори своята бутилка.
— Трябва да се научите на съпротива, за да сте добри бойци — продължи Дъг и изпъна ръката си с бутилката. — А сега изливайте!
— Божичко! — Чарли Удман се плесна по челото. — Дъг, ама това е билкова оранжада!
Дъг обърна бутилката с дъното нагоре. Пенливата струя засъска, за да се влее в бистрия ручей, устремен към езерото. Другите зяпаха, зрелището се отразяваше в ококорените им очи.
— Искате ли потта ви да е от билкова оранжада? — Дъг грабна шишето от ръката на Чарли. — Искате да плюете това, да се отровите завинаги и никога да не се оправите? Щом се източите високи, няма как да се смалите, не можете да се боцнете с карфица и да ви излезе въздухът.
Мъчениците мрачно обърнаха шишетата с гърлото надолу.
— Провървя им на рачетата — каза Чарли Удман и запрати бутилката към един камък.
Всички метнаха шишетата като германци след наздравица, стъклото се пръскаше на блестящи късчета.
Разгънаха хартийките на топящия се шоколад, масленките и бадемовите вкусотийки. Зъбите им се разтвориха, устите им се напълниха със слюнка. Но очите им се озъртаха към техния генерал.
— Тържествено се заклевам — от днес никакви сладкиши, никакви лимонади, никакви отрови.
Дъглас остави парчето шоколад да пльосне като труп във водата, сякаш извършваше погребение в морето.
Дори не им позволи да си оближат пръстите.
На излизане от дерето срещнаха момиче с фунийка ванилов сладолед. Момчетата се облещиха, езиците им провиснаха. А тя си близна от студената бучка. Момчетата замигаха. Тя ближеше фунийката и се усмихваше. По половин дузина лица изби пот. Още едно близване, още едно стрелкане на розовия език, още едно натякване за студен ванилов сладолед и армията щеше да се разбунтува. Дъглас вдиша дълбоко през зъби и кресна: