— На онези глупаци? Те само ще им рекат: „Оставете на мира тоя противен старец“.
— Защо да не прокараме закон, който да направи всички седемдесет и девет годишни? — Широката усмивка на Блийк се прехвърли по телефонните кабели. — Имам поне двайсетина племенници и внуци, чиято студена пот замръзва на висулки, щом ги заплаша да живея вечно. Събуди се, Кал. Ние сме малцинство също като тъмнокожите или изчезналите в древността хети. Живеем в страната на младите. Можем само да чакаме, докато някои от тези садистчета станат на деветнадесет, и да ги пратим да воюват. И какво е престъплението им? Това, че преливат от портокалов сок и пролетен дъжд. Търпение. Някой ден наскоро ще ги видиш да минават покрай тебе със споходени от зимата коси. Отпивай кротко от отмъщението.
— По дяволите! Ще ми помогнеш ли?
— Тоест дали да разчиташ на моя глас в училищното настоятелство ли? Дали ще командвам великата армия от дъртофелници на Куотърмейн? Ще ви се хиля отстрани и от време на време ще подхвърлям гласа си на вас, побеснелите кучета. Да съкратим лятната ваканция, да орежем коледната, да отменим Пролетния празник на хвърчилата — това си намислил, нали?
— Значи съм смахнат, така ли?
— Не, но си позакъснял с ученето. Аз още на петдесет разбрах, че съм влязъл в редиците на армията от нежелани хора. Е, не сме като африканците, Куотърмейн, или като онези езичници китайците, но клеймото на нашата раса са посивелите коси, вените в китките ни са задръстени, а някога потокът бе силен. Мразя онзи тип, чието лице, посърнало и самотно, виждам сутрин в огледалото! А зърна ли прелестна жена… охо! Истинска буря. Но такива пролетни вихрушки в главата не са за мъртви фараони. Е, Кал, можеш да разчиташ на мен, но до определени граници. Лека нощ.
Двата телефона щракнаха.
Куотърмейн се облегна на перваза и надникна от прозореца. В лунната светлина различи тиквите, грейнали с ужасно октомврийско сияние.
„Защо ли си въобразявам, че едната е издялана да прилича на мен, втората е като Блийк, а третата — като Грей? Не, невъзможно. Божичко, къде да намеря метронома на Брейлинг?“
— Махайте се! — кресна той към сенките.
Грабна патериците си, изправи се с мъка, затрополи надолу по стъпалата, завлече се на верандата и някак успя да се добере до тротоара, където доближи потрепващите в редица пламъчета на тиквите за Деня на вси светии.
— Господи — прошепна. — Най-грозните тикви, които съм виждал! Тъй значи…
Замахна с патерицата и цапардоса едно оранжево страшилище, после друго, след това последното и така, докато пламъчетата в тях не угаснаха.
Разгорещи се, цепеше и удряше, накрая тиквите се пръснаха, оранжевата им плът се разпиля навсякъде.
— Има ли някой тук! — кресна Куотърмейн.
Икономката му изскочи от къщата с обтегнато от стъписване лице и мина тичешком по просторната морава.
— Твърде късно ли е да разпалим фурната? — провикна се той.
— Фурната ли, господин Кал?
— Запали огъня в тази прокълната от Бога фурна. Вземи тавите за пай. Имаш ли рецепти за пай с тиква?
— Имам, господин Кал.
— Тогава прибери тези проклети парчета. Утре на обяд ще си ям заслужената награда!
Куотърмейн се обърна и се изкатери с патериците до горния етаж.
14.
Извънредното заседание на училищното настоятелство в Грийн Таун можеше да започне.
Освен Калвин С. Куотърмейн присъстваха само двама: Блийк и секретарката госпожица Флинт, която водеше протокола.
Той посочи порциите пай на масата.
— Какво е това? — попитаха другите двама.
— Закуска в чест на победата… или може би обяд.
— Куотърмейн, това ми прилича на пай.
— Защото е пай, идиот такъв! Тържествен пир. Госпожице Флинт?
— Да, господин Кал?
— Запишете изявлението ми. Довечера ще кажа няколко думи при дерето.
— А именно?
— „Бунтовни нехранимайковци, чуйте ме: войната не е свършила, нито сте победени, нито сте победители. Изглежда, че засега силите ни са равни. Подгответе се за дълъг октомври. Взех ви мярката. Внимавайте“.
Куотърмейн поспря и затвори очи, притиснал пръсти към слепоочията си, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— А, да. Колко ни липсва сега полковник Фрийли. Имаме нужда от полковник. Фрийли колко време е бил полковник?
— Май от месеца, когато е застрелян Линкълн.
— Е, някой трябва да бъде полковник. Аз ще се нагърбя с това. Полковник Куотърмейн. Как звучи?
— Доста добре, Кал. Доста добре.
— Чудесно. Сега млъкнете и си изяжте пая.