— Ей така… само дето ченгетата обичат да си разчистват сметките с такива банди, ако, разбира се, им сътрудничат. Част от парите могат да се появят у някой юнак с досие. Може да бъдат така белязани, че да си личат само на черна светлина.
Той сбърчи чело замислено.
— Страхувам се, че не знам какво е черна светлина.
— Ултравиолетова. Кара определени металически мастила да светят в тъмното. Мога да го уредя вместо вас.
— Страхувам се, че няма време вече — каза той кратко. — Тъкмо това е едно от нещата, които ме безпокоят.
— Защо? Защо ми се обадихте едва днес следобед? Защо избрахте тъкмо мен? Откъде знаете за мен?
Той се засмя. Смехът му бе твърде момчешки, но смях на не много младо момче.
— Е, всъщност трябва да ви призная, че просто наслуки попаднах на името ви в телефонния указател. Види-те ли, нямах намерение да взимам никого със себе си. А днес следобед просто се размислих.
Запалих още една от смачканите си цигари и наблюдавах мускулите на шията му.
— Какви са намеренията ви?
Той разпери ръце.
— Просто да се явя, където ми кажат, да предам пакета с парите и да получа обратно нефритената огърлица.
— Аха.
— Изглежда, си падате по този израз.
— Кой израз?
— Аха.
— Аз къде ще бъда, на задната седалка ли?
— Така мисля. Колата е голяма. Лесно можете да се скриете отзад.
— Слушайте — рекох аз бавно. — Възнамерявате да отидете с мен, скрит в колата ви, на място, което щели да ви съобщят по телефона по някое си време тази вечер. Ще носите със себе си осем бона в банкноти, с които сте щели да откупите нефритена огърлица на стойност десет или дванадесет пъти по-голяма. По всяка вероятност ще получите пакет, който няма да ви позволят да отворите, ако изобщо ви дадат нещо. Но също така вероятно е просто да ви приберат парите, да ги преброят на друго място и да ви пратят огърлицата по пощата, ако искат да бъдат великодушни. Нищо не им пречи да ви измамят. Аз, естествено, с нищо не мога да ви помогна. Имате работа с професионални престъпници. Те са опасни. Може дори да ви чукнат по главата — леко, просто колкото да имат време да се чупят.
— Е, точно от това ме е страх — рече той тихо и очите му запремигваха. — Именно заради това исках някой да дойде с мен.
— По време на обира осветиха ли ви с фенерче? Той поклати отрицателно глава.
— Няма значение. Оттогава са имали сума ти възможности добре да ви огледат. Навярно всичко за вас им с било известно още преди това. Подобни удари се обмислят предварително. Както зъболекарят взема мярка на зъба ви за златна коронка. Често ли излизате с тази дама?
— Ами… доста често — отвърна той сковано.
— Омъжена ли е?
— Вижте какво — озъби се той. — Нека изобщо да не замесваме дамата в тази история.
— Съгласен. Но колкото повече знам, толкова по-малко поразии ще направя. Би трябвало да се откажа от тази работа, Мариот. Наистина трябва. Ако момчетата искат да играят честно, нямате нужда от мен. Ако не искат, не мога с нищо да ви помогна.
— От вас искам само да ме придружите — рече той бързо.
Вдигнах рамене и разперих ръце.
— Съгласен, но колата ще карам аз и парите ще са у мен, а вие ще си играете на криеница отзад. Почти еднакви сме на ръст. Ако ни попитат, ще им кажем истината. Няма какво да губим.
— Не — прехапа той устни.
— Получавам сто долара, а нищо не върша. Ако пречукат някого, то поне да съм аз.
Той се намръщи, поклати глава, но след време лицето му бавно се проясни и той се усмихна.
— Много добре — рече бавно. — Предполагам, че това няма кой знае какво значение. Ще бъдем заедно. Какво ще кажете за глътка бренди?
— Аха. Може да донесете и стотарката ми. Обичам да пипам пари.
Отдалечи се като танцьор, тялото му почти не се движеше от кръста нагоре.
Докато излизаше, иззвъня телефонът. Намираше се, както му е редът, вън от всекидневната, в малка ниша, издълбана в балкона. Не бе обаждането, което очаквахме, прочее. Гласът му бе твърде нежен.
Върна се след малко с танцуваща походка, бутилка „Мартел“ пет звезди и пет чудесни, чисто нови двадесет-доларови банкноти. Прекрасна вечер… засега.
8
В къщата бе много тихо. Отдалеч долиташе звук, който можеше да е пулсиращият прибой, профучаващите по магистралата коли или вятърът в боровите дървета. Разбира се, бяха вълните, разбиващи се далече долу. Седях, заслушан в него, и дълго и угрижено мислех.
През следващия час и половина телефонът звъня четири пъти. Важното обаждане дойде в десет и осем минути. Мариот говори кратко, с много тих глас, окачи слушалката без звук и стана с някак си приглушени движения. Лицето му изглеждаше измъчено. Вече се бе преоблякъл в тъмни дрехи. Върна се тихомълком в стаята и си наля солидно количество бренди. Подържа го за миг срещу светлината със странна нещастна усмивка, завъртя го веднъж бързо, отметна глава назад и го изля в гърлото си.