— Е, всичко е уговорено, Марлоу. Приготвихте ли се?
— Цяла вечер само това правя. Къде отиваме?
— До едно място, наречено каньон Пурисима.
— Никога не съм го чувал.
— Ще донеса карта.
Донесе карта, разгъна я бързо и когато се наведе над нея, светлината проблесна в пиринчената му коса. После посочи с пръст. Бе един от многото каньони встрани от предпланинския булевард, който води към града от крайбрежната магистрала северно от Бей Сити. Горе-долу имах представа къде се намира, но нищо повече. Изглежда, бе на края на една улица, наречена „Камино де ла Коста“.
— Ще са ни нужни не повече от дванадесет минути — рече Мариот бързо. — По-добре да тръгваме. Имаме само двадесет минути на разположение.
Връчи ми светло палто, което ме правеше чудесна мишена. Беше ми точно по мярка. Турих си собствената шапка. Под мишницата имах пистолет, но той не знаеше.
Докато обличах палтото, той не спираше да говори с тих, нервен глас и да подхвърля в ръце дебелия плик от кафява хартия с осемте бона.
— Казаха, че каньонът Пурисима имал нещо като равна поляна от вътрешния си край. Оградена била от шосето с бяла ограда, но можело да се промушим. Черен път криволичел до малката падина и трябвало да чакаме там с угасени светлини. Наоколо нямало къщи.
— Ние?
— Да де, искам да кажа „аз“… на теория.
— Аха.
Връчи ми плика от кафява хартия, а аз го отворих и погледнах какво има вътре. Нямаше грешка, пари, дебела пачка банкноти. Не ги броих. Препасах го пак с ластика и го напъхах във вътрешния джоб на палтото си. Едва не ми смачка ребрата.
Отидохме до вратата и Мариот изгаси всички светлини. После предпазливо отвори входната врата и надзърна в мъгливия въздух. Излязохме и се спуснахме по потъмнялата от солта вита стълба пред гаража.
Имаше лека мъгла, както винаги нощем по тези места. Трябваше да пусна чистачките за малко. Голямата чуждестранна кола си вървеше сама, но държах кормилото за лице.
В продължение на две минути описвахме осморки напред-назад по планинския скат, а после изскочихме право пред бистрото. Сега разбрах защо Мариот ми бе казал да мина по стълбите. Щях с часове да се въртя из тези виещи се, криволичещи сокаци, без да напредвам повече от земен червей в кутия за стръв.
По магистралата светлините на потока от коли образуваха почти непрекъснат лъч и в двете посоки. Огромни камиони с жито се носеха на север, отминаваха с ръмжене, целите окичени със зелени и жълти допълнителни светлини. Това трая три минути, после свърнахме навътре край голяма бензиностанция и закриволичихме по склона на предпланината. Поутихна. Самота, мирис на морски водорасли и на див пелин от хълмовете. Тук-там висеше по някой жълт прозорец, съвсем сам, като последния портокал. Отминаваха коли, заливащи паважа със студена бяла светлина, после изфучаваха отново в мрака. Тънки ивици мъгла гонеха звездите по небето.
Мариот се наведе напред от тъмната задна седалка:
— Светлините вдясно са на плажния клуб „Белведере“. Следващият каньон е Лас Пългас, а после е Пурисима. На второто възвишение ще свием вдясно — рече той с приглушен и напрегнат глас.
Изсумтях и продължих да шофирам.
— Снишете си главата — рекох му през рамо. — Може още от началото да ни следят. Тази кола бие на очи като лисица на пазар. Може да не им хареса, че сте довели и близнака си.
Спуснахме се в една падина във вътрешния край на каньона, после се изкачихме на възвишението, а след малко отново надолу и пак нагоре. После напрегнатият глас на Мариот рече в ухото ми:
— Следващата пряка вдясно. Къщата с квадратната кула. Завий покрай нея.
— Ти да не си им помагал да изберат мястото, а?
— Едва ли — рече той и се засмя мрачно. — Просто случайно тези каньони са ми доста добре познати.
Свих вдясно покрай голяма ъглова къща с квадратна бяла кула, покрита с кръгли плочи. За момент фаровете осветиха улична табела, на която пишеше: „Камино де ла Коста“. Спуснахме се по широка улица с недовършени улични лампи и обрасли с бурени тротоари. В мрака зад обраслите тротоари се чуваха да цвърчат щурци и да крякат жаби. Толкова безшумна бе колата на Мариот.
Къщите ставаха все по-редки, докато изчезнаха съвсем. Един-два неясни прозореца все още светеха, но, изглежда, хората тук си лягаха с кокошките. После павираната улица внезапно свърши и започна кален път, твърд като бетон в сухо време. Черният път се стесняваше и се спускаше бавно надолу между стени от храсталаци. Отдясно във въздуха висяха светлините на плажния клуб „Белведере“, а далеч напред проблясваше движещата се вода. Парливият мирис на пелин изпълваше нощта. После изникна боядисана в бяло бариера, препречваща черния път, и Мариот отново заговори през рамото ми: