Фаровете се наклониха още и станаха по-силни. Една кола завиваше по черния път. Измина две трети от разстоянието и спря. Изщрака фенерче и се люшна настрани, задържа се там за дълго, после изгасна отново. Колата слезе по хълма. Измъкнах пистолета от джоба си и се сгуших зад мотора на колата на Мариот.
Едно малко купе без определена форма или цвят се спусна в дола, като се извъртя така, че фаровете му осветяваха лимузината от единия до другия край. Сниших глава бързешком. Светлините профучаха над мен като меч. Купето спря. Моторът угасна. Угаснаха и фаровете. Тишина. После се отвори врата и един лек крак стъпи на земята. Пак тишина. Дори щурците се смълчаха. После лъч светлина проряза мрака ниско долу, успоредно на земята, само на няколко сантиметра над нея. Лъчът се движеше и нямаше начин да скрия достатъчно бързо глезените си. Лъчът се спря на краката ми. Тишина. Лъчът се вдигна и зашари по върха на капака отново.
Последва смях. Смях на момиче. Напрегнат, опънат като струна на мандолина. Необичаен звук за такова място. Белият лъч отново се насочи под колата и се спря на краката ми.
Гласът каза не съвсем пискливо:
— Добре. Излез оттам с вдигнати ръце, по дяволите. На мушката си ми.
Не се помръднах. Светлината се люшна леко, сякаш ръката, която я държеше, се подвоуми. Още веднъж се плъзна по капака. Гласът отново ме подкани:
— Слушай, страннико. В ръката ми е десетзаряден автоматичен пистолет. Мога точно да стрелям. И двата ти крака са уязвими. Какво предлагаш?
— Махни го или ще ти го избия от ръката! — озъбих се аз. Гласът ми прозвуча, сякаш някой отпаряше дъски от кокошарник.
— Охо, упорит господин.
В гласа имаше трепет — хубав, мил трепет. После отново стана груб.
— Излизаш ли? Ще броя до три. Виж какви шансове ти давам — дванадесет тлъсти парчета, може и шестнадесет. Но краката ще те болят. А костите на глезена искат години, за да се оправят, а понякога всъщност никога не се оправят…
Бавно се изправих и погледнах в лъча на фенерчето.
— И аз говоря без мярка, когато ме е страх.
— Не… не мърдай! Нито сантиметър! Кой си ти? Заобиколих предницата на колата и пристъпих към нея. Когато бях на два метра от стройната тъмна фигура зад фенерчето, се спрях. Фенерчето ме осветяваше непрекъснато.
— Стой на място — озъби се момичето ядосано, след като спрях. — Кой си ти?
— Дай да видя пистолета ти.
Тя го протегна напред в светлината. Бе насочен към стомаха ми. Бе малък пистолет, изглеждаше като малък джобен „Колт“ автоматик.
— Ах, това ли. Тази играчка. Дори няма десет патрона, а шест. Чисто и просто играчка, пистолет за пеперуди. С такива стрелят по пеперуди. Не те е срам така нагло да лъжеш.
— Да не си луд?
— Аз ли? Халоса ме един гангстер. Може малко да съм затъпял.
— Това… това твоя кола ли е?
— Не.
— Кой си ти?
— Ти какво търсеше там с фенерчето?
— Ясно. Ти ще задаваш въпросите. Мъжка история. Разглеждах един мъж.
— Има ли вълниста руса коса?
— Вече не — рече тя тихо. — Може да е имал… преди.
Това ме изненада. Някак си не бях подготвен.
— Аз не го намерих — рекох неубедително. — Проследявах следите от гуми с фенерчето си долу по хълма. Лошо ли е ударен? — направих крачка към нея. Малкия пистолет се насочи към мен, а фенерчето не мръдна.
— Спокойно — рече тя тихо. — Съвсем спокойно. Приятелят ти е мъртъв.
За миг не можах да кажа нищо. После рекох:
— Добре, да отидем да го видим.
— Стой тук, не мърдай и ми кажи кой си и какво се — случи.
Гласът бе решителен. Не бе ни най-малко уплашен. Казваше каквото мислеше.
— Марлоу. Филип Марлоу. Детектив. Частен.
— Това си ти… ако е вярно. Докажи го.
— Ще извадя портфейла си.
— Не мисля. Дръж ръцете си на мястото им. Засега ще отложим доказателствата за по-късно. Каква е версията ти?
— Той може да не е мъртъв.
— Няма грешка, мъртъв е. Мозъкът му се стича по лицето. Версията, господине. Побързайте.
— Както казах, може да не е мъртъв. Да идем да го видим — придвижих единия си крак напред.
— Ако шавнеш, ще те направя на решето! — озъби се тя.
Пристъпих и с другия крак. Лъчът подскочи малко. Мисля, че тя отстъпи крачка назад.
— Голям риск поемате, господине — рече тя тихо. — Добре, вървете напред, а аз след вас. Имате болнав вид. Ако не бе така…
— Щяхте да ме застреляте. Халосаха ме. Винаги малко ми причернява пред очите от това.
— Хубаво чувство за хумор… като на пазач в моргата — едва не зарида тя.
Обърнах гръб на светлината и тя веднага освети земята пред мен. Минах покрай малкото купе, обикновена малка кола, чиста и лъскава под неясната звездна светлина. Продължих нагоре по черния път, по завоя. Стъпките бяха непосредствено зад мен, лъчът на фенерчето ме водеше. Отникъде не се чуваше звук освен стъпките ни и дишането на момичето. Своето не чувах.