Харесваше ми хладнокръвието в гласа й, дързостта й. Един миг стояхме в мрака, лице в лице, без да продумаме нищо. На фона на небето се виждаха неясните контури на храсталаците.
Осветих лицето й и тя запремигва. Бе дребно, хубаво, трептящо лице с големи очи. Лице с кости под кожата, изкусно изваяни като кремонска цигулка. Много хубаво лице.
— Приличаш на ирландка. Косата ти е червена.
— И името ми е Райърдън. Какво от това? Изгаси този фенер. Не е червена, а кестенява.
Угасих го.
— А първото ти име как е?
— Ан. Не ме наричай Ани обаче.
— Какво търсиш тук?
— Понякога нощем се разхождам с колата. Просто не ме свърта на едно място. Живея сама. Сираче съм. Познавам околността на пръсти. Така се случи, че минавах оттук и забелязах някаква светлина да мъждука в дола. Стори ми се, че е малко студено за градинска любов. При това на влюбените не им трябва светлина, нали?
— Аз специално никога не съм си светил. Ужасно рискувате, госпожице Райърдън.
— Мисля, че ти казах същото. Имах пистолет. Не ме беше страх. Няма закон, забраняващ слизането тук.
— Аха. Няма, освен закона за самосъхранение. Дръж. Тази нощ не ми е до майтапи. Предполагам, че имаш разрешение за пистолета — протегнах го аз към нея с дръжката напред.
Тя го взе и го напъха в джоба си.
— Странно колко любопитни могат да бъдат хората, нали? Аз пиша по малко. Статии за филми.
— Падат ли пари?
— Ужасно малко. Какво търсеше… в джобовете му?
— Нищо особено. Много не бива да си навирам носа. Имахме осем хиляди долара, за да откупим няколко откраднати скъпоценности на една дама. Обраха ни. Не знам защо са го убили. Не ми направи впечатление на човек, който ще се съпротивява кой знае колко. А и не чух шум от борба. Бях в дола, когато са го нападнали. Той остана в колата, горе. Трябваше да се спуснем в дола, но ми се стори, че колата не може да мине, без да я одраскаме. И така аз слязох долу пеша и докато се мотаех там, те са му видели сметката. После един от тях се е качил в колата и ме е халосал. Разбира се, аз си мислех, че той е още в колата.
— Това не те е изненадало чак толкова.
— Още отначало нещо не бе в ред с цялата работа. Чувствувах го. Но ми бяха нужни пари. Сега ще трябва да отида при ченгетата и да си сърбам попарата. Ще ме чакараш ли до Монтемар Виста. Оставих колата си там. Той живееше там.
— Разбира се. Но не трябва ли някой да остане при него? Вземи колата ми или пък аз ще повикам ченгетата.
Погледнах циферблата на часовника си. Бледо светещите стрелки показваха, че наближава полунощ.
— Не.
— Защо не?
— Не знам защо. Просто така чувствувам. Сам ще се оправям.
Тя не каза нищо. Спуснахме се по хълма, качихме се в малката й кола, тя я запали и заманеврира без светлини, изкачи се пак на хълма и се промуши покрай бариерата. Една пресечка по-нататък запали светлините.
Главата ме болеше. Не проговорихме, докато не се изравнихме с първата къща от павираната част на улицата. Тогава тя каза:
— Имаш нужда да пийнеш нещо. Защо да не свърнем към дома и да пийнем по едно? Оттам ще се обадиш на полицията. Във всеки случай те ще трябва да дойдат чак от Западен Лос Анжелос. Наоколо няма нищо освен пожарна.
— Продължавай към брега. Сам ще се оправям.
— Но защо? Не се боя от тях. Моите показания могат да ти помогнат.
— Нямам нужда от помощ. Трябва да помисля. За малко искам да остана сам.
— Аз… добре де — издаде тя неясен гърлен звук и сви към булеварда.
Стигнахме до бензиностанцията на крайбрежната магистрала и завихме на север към Монтемар Виста и тамошното бистро. То бе осветено като луксозен презокеански параход. Момичето спря край тротоара, слязох и застанах, хванал вратата.
Измъкнах от портфейла си една картичка и й я подадох.
— Ако някой ден имаш нужда от яка гърбина, обади се. Но не ме търси, ако става дума за умствена работа.
Тя почука с картичката по волана и каза бавно:
— Може да ме намериш в телефонния указател на Бей Сити, Двадесет и пета улица № 819. Отбий се да ми окачиш тиквен медал, че съм си държала езика зад зъбите. Май че си още замаян от удара по главата.
Бързо обърна колата към магистралата, а аз проследих как двата й задни стопа се стопяват в мрака.
Минах край надлеза и бистрото, влязох в паркинга и се качих в колата си. Точно пред мен имаше един бар и пак се подвоумих. Но ми се струваше по-умно да отида в полицейския участък на Западен Лос Анжелос, както и сторих след двадесет минути, студен като жаба и зелен като гърба на новичка банкнота.
11
След час и половина тялото бе отнесено, мястото претърсено, а аз разказвах версията си трети или четвърти път. Седяхме четирима в стаята на дежурния офицер в участъка на Западен Лос Анжелос. Зданието бе тихо, само един пияница в килията си непрестанно надаваше бойния вик на австралийската джунгла, докато чакаше да го откарат в града за утринния съд.