— Отначало идеята не му се нравеше.
Рандал отново сви рамене.
— Преструвал се е, че не му харесва… но след това се е съгласил. И така в края на краищата му се обаждат по телефона и поемате към мястото, което той описва. Всичко това е известно само на Мариот. А ти нищичко не знаеш без него. Когато отивате там, като че ли няма никого. Трябвало да се спуснете с колата в дола, но ви се е сторило, че няма място за такава голяма кола. И наистина не е имало, защото колата бе доста зле издраскана отляво. Така че ти слизаш и се спускаш пеша в дола, не виждаш и не чуваш нищо, изчакваш няколко минути, връщаш се до колата и тогава някой от колата те халосва по тила. Сега да предположим, че Мариот е имал нужда от тези пари и е искал ти да бъдеш жертвата… нямаше ли да действува точно така?
— Превъзходна хипотеза. Мариот ме халосва, взима парите, после се разкайва и си разбива мозъка, като преди това заравя парите под един храст.
Рандал ми хвърли неразбиращ поглед.
— Разбира се, имал е съучастник. Той е щял да види сметката и на двамата ви, а после е щял да го върже с парите. Само че съучастникът измамил Мариот и го пречукал. Теб не е трябвало да те убива, защото не си го познавал.
Погледнах го с възхищение и смачках фаса си в дървения пепелник, който някога е имал стъклена вътрешност.
— Отговаря на фактите… доколкото са ми известни — каза Рандал спокойно. — Не е по-глупава от всяка друга хипотеза, която може да ни хрумне в момента.
— Не отговаря само на един факт… че ме халосаха от колата, нали? Това щеше да ме накара да подозирам, че Мариот ме е халосал… останалото е без значение. И все пак не мога да го подозирам, защото е мъртъв.
— Начинът, по който са те халосали, подхожда най-добре. Не си казал на Мариот, че носиш пистолет, но той може да е видял издутината под мишницата ти или поне е подозирал, че си въоръжен. В такъв случай най-удобно ще му е да те удари, когато нищо не очакваш. А ти не очакваш нищо подобно от задната седалка.
— Добре. Печелиш. Добра хипотеза е, но се гради на предположението, че парите не са на Мариот, а е искал да ги открадне с помощта на съучастник. И така планът е следният: двамата се свестяваме с цицини на главите, парите ги няма, извиняваме се един на друг, аз си отивам у дома и забравям за случилото се. Това ли е развръзката? Такъв ли край е очаквал той самият? Нали трябва да му харесва в края на краищата.
Рандал се усмихна кисело.
— И на мен не ми харесва. Просто се пробвах. Отговаря на фактите… доколкото са ми известни.
— Не знаем достатъчно дори да започнем да теоретизираме. Защо да не допуснем, че е казал истината и че вероятно е познал някой от нападателите?
— Каза, че не си чул ни боричкане, ни вик?
— Да. Може, докато се усети, да са го спипали за гушата. Или пък е бил твърде уплашен, за да извика, когато са го нападнали. Да предположим, че са го наблюдавали от храстите и са ме видели да се спускам в дола. Отдалечавам се на известно разстояние значи. Цели тридесет метра. Те отиват да проверят колата и намират Мариот. Някой му завира пистолет в лицето и го накарва да слезе тихо. После го халосват. Но нещо казано или начинът, по който го казва, изглежда, ги навежда на мисълта, че е познал някого.
— В тъмното?
— Да. Нещо такова. Някои гласове остават в съзнанието ти. Дори и в тъмното може да познаеш някого.
Рандал поклати глава.
— Организирана банда от крадци на бижута не убива току-тъй.
Внезапно спря и очите му придобиха изцъклено изражение. Затвори уста много бавно и много плътно. Нещо му хрумна.
— Отвличане — рече той.
— Мисля, че това е идея — кимнах аз.
— Има нещо друго. Как отиде дотам?
— С колата си.
— Къде я остави?
— В Монтемар Виста на паркинга край бистрото.
Изгледа ме много замислено. Двете ченгета зад гърба му ме погледнаха подозрително. Пияният в килията се опита да запее с тиролски фалцет, но гласът му бе пресипнал, това го обезкуражи и той заплака.
— До магистралата отидох пеша. Спрях една кола. Едно момиче я караше. Взе ме.
— Хубостница — рече Рандал. — Късно вечерта на отдалечено шосе и спира.
— Да. Някои момичета спират. Не се запознах, но май че бе хубава.
Вторачих се в тях, знаех, че не ми вярват, и се чудех защо ли ги лъжех.
— Бе малка кола. „Шевролет“ купе. Не успях да взема номера й.
— Ха, не успял да й вземе номера — рече един от ченгетата и плюна в кошчето пак.
Рандал се облегна напред и се втренчи внимателно в мен.
— Ако премълчаваш нещо с намерение сам да работиш по случая, за да си направиш малко реклама, ще си затворя очите, Марлоу. Не всички точки във версията ти ми харесват и ще ти дам тази нощ да си помислиш. Утре вероятно ще поискам да дадеш показания под клетва. Междувременно позволи ми един съвет. Убийствата са работа на полицията и твоята помощ, дори и полезна, е излишна. От теб се искат само факти. Ясно ли е?