— Вижте какво, господин Марлоу, не ви разправям бабини деветини. Обадих й се. Ще ви приеме. По работа.
— И това е добро като начало.
Тя направи нетърпелив жест и аз престанах да се правя на луд и на лицето ми отново се появи очуканата от битки смръщена физиономия.
— За какво й е да се среща с мен?
— За огърлицата, разбира се. Ето как стана. Обадих й се и, разбира се, доста трудно се свързах с нея, но накрая успях. Изпълних си номера, с който излязох пред онзи разбран човек у „Блок“, но не мина. Май че бе махмурлия. Каза да съм говорила със секретарката й, но успях да я задържа на телефона и да я попитам дали е вярно, че притежава огърлица от нефрит Фей Цуи. След малко тя каза: да. Попитах мога ли да я видя. Попита: защо? Повторих отново номера си и не мина по-добре от първия път. Чух я да крещи и ругае някого отстрани, че ме бил свързал. После й казах, че работя за Филип Марлоу. А тя рече: „И какво от това?“ Точно така каза.
— Невероятно. Но всички светски дами днес говорят като уличници.
— Откъде да знам — каза госпожица Райърдън сладко. — Вероятно някои от тях са си уличници. Запитах я дали има телефон без дериват, а тя ми каза, че не е моя работа. Но най-чудно бе, че не ми затвори телефона.
— Нефритът е бил в ума й и не е знаела накъде биеш. А може и Рандал вече да й се е обадил.
Госпожица Райърдън поклати глава.
— Не. Аз му позвъних по-късно и той едва от мен разбра кой е собственикът на огърлицата. Доста се учуди.
— Ще свикне с номерцата ти. Вероятно ще му се наложи. А после?
— И така казах на госпожа Грейл: „Ама вие да не сте я отписали!“ Ей така, направо, не знаех как да й го кажа другояче. Трябваше да кажа нещо, което да я постресне. Така и стана. Набързо ми даде друг номер. Обадих се и казах, че искам да я видя. Май, че бе изненадана, наложи се да й разправя историята отначало. Никак не й хареса. През цялото време се е чудела защо ли Мариот не се обажда. Струва ми се, че си е помислила, че е духнал на юг с парите или нещо подобно. И така, имам среща с нея в два часа. Ще й разправя за теб, колко си хубав и дискретен и че си този, който й трябва, за да си върне огърлицата, ако такава възможност съществува, и така нататък. Тя вече прояви интерес.
Не казах нищо. Само се втренчих в нея. Изглеждаше обидена.
— Какво има? Добре ли съм постъпила?
— Не можеш ли да си набиеш в главата, че това вече е работа на полицията и че ме предупредиха да стоя настрани?
— Госпожа Грейл има пълното право да те наеме, ако желае.
— Какво да направела?
Тя откопчаваше и закопчаваше нетърпеливо чантата си.
— Ох, боже мой… жена като нея… с нейния вид… не разбираш ли… — спря тя и прехапа устна. — Що за човек беше този Мариот?
— Не го познавах добре. Май че бе парче кокона. Не ми харесваше особено.
— Беше ли привлекателен за жените?
— За някои жени. На други щеше да им се повдига от него.
— Добре де, изглежда, че той е бил привлекателен за госпожа Грейл. Тя е излизала с него.
— Тя сигурно излиза със стотина мъже. Сега шансовете да получим огърлицата са нищожни.
— Защо?
Станах, отидох до другия край на канцеларията и ударих силно с длан по стената. Пишещата машина от другата страна спря да трака за миг, а после продължи. Погледнах надолу през отворения прозорец в шахтата между нашата сграда и хотел „Меншън хауз“. Мирисът на кафе бе достатъчно гъст, за да построиш гараж върху него. Върнах се при бюрото си, пуснах бутилката уиски обратно в чекмеджето, затворих го и седнах отново. Запалих лулата си за осми или девети път и внимателно се вгледах над прашното стъкло в сериозното и честно личице на госпожица Райърдън.
С течение на времето можеш да си паднеш по такова лице. Очарователните блондинки вървяха по десет цента дузината, но това бе лице, което не губеше свежестта си. Усмихнах му се.
— Виж, Ан. Убийството на Мариот бе глупава грешка. Бандата, която е извършила този обир, никога не би забъркала подобно нещо. Станало е така, че някой тъп завързак, когото са взели с тях, се е шашардисал. Мариот е направил някакво погрешно движение и някой будала го е пречукал, и то толкоз бързо, че не са му попречили. Имаме работа с организирана банда с информация отвътре за скъпоценностите и движението на жените, които ги носят. Искат скромни откупи и са готови на честна игра. Но в случая имаме злодейско убийство, което е изобщо необяснимо. Смятам, че който го е сторил, е мъртъв отдавна, с тежести на глезените, дълбоко в Тихия океан. И огърлицата или е отишла с него, или имат представа за действителната й стойност и са я скрили някъде за дълго време — може би ще минат години, преди да се осмелят да я извадят отново на бял свят. Или ако бандата е достатъчно голяма, огърлицата може да се появи на другия край на света. Осемте хиляди, които са искали, ми се струват твърде малко, ако знаят действителната стойност на нефрита. Но ще им бъде трудно да го продадат. В едно нещо съм сигурен. Не са си и помисляли да убиват някого.