— Някои апапи не знаят кога да бъдат строги — рече гигантът и се извърна към мен. — Даа, хайде да пием по едно.
Отидохме до бара. Клиентите един по един се превърнаха в безмълвни сенки, които се носеха нечуто по пода, през вратите, по стълбите. Безшумни като сенки по трева. Вратите дори не се помръдваха.
Облегнахме се на бара.
— Чисто уиски — рече големият мъж. — Какво ще пиеш?
— Чисто уиски — рекох аз.
Получихме чистото си уиски. Големият мъж отпи невъзмутимо от дебелата тумбеста чаша. Втренчи се тържествено в бармана, тънък угрижен негър в бяло сако, който се движеше, сякаш краката го боляха.
— Знаеш ли къде е Велма?
— Велма ли рекохте? — прохленчи барманът. — Не съм я виждал да се мярка напоследък, сър.
— Откога си тук?
— Да видим. — Барманът остави пешкира, сбърчи чело и взе да брои на пръсти. — От около десет месеца, струва ми се. Около година. Около…
— Последно — рече гигантът.
Барманът се ококори и адамовата му ябълка се замята като обезглавено пиле.
— Откога този вертеп е заведение за черни? — запита той сърдито.
— Кое казахте?
Гигантът сви ръката си в юмрук, в който почти изчезна чашата му с чисто уиски.
— От пет години най-малко — рекох аз. — Този човечец не може да знае нищо за бяло момиче на име Велма. Никой тъдява не би знаел.
Гигантът ме изгледа, сякаш току-що се бях излюпил. Чистото уиски не бе подобрило настроението му.
— Кой, по дяволите, те кара да си пъхаш носа? — запита той.
Усмихнах се. Широка, топла и дружелюбна усмивка.
— Аз съм този, който дойде с вас. Помните ли?
Тогава той се ухили в отговор — плоска, невинна усмивка, която нищо не означаваше.
— Чисто уиски — рече той на бармана. — Отърси тези въшки от гащите си. Размърдай се.
Барманът се затутка, въртейки бялото на очите си.
Облегнах се с гръб на бара и огледах помещението. Сега то бе пусто с изключение на бармана, гиганта и аз, и, разбира се, бияча, проснат до стената. Той се движеше. Движеше се бавно, сякаш с непоносима болка и усилие. Пълзеше тихо по дюшемето като муха с едно крило. Движеше се зад масите отпаднал — внезапно остарял и загубил илюзиите си мъж. Наблюдавах го как се движи. Барманът постави пред нас още две чаши чисто уиски. Извърнах се към бара. Гигантът хвърли небрежен поглед към пълзящия бияч и после не му обърна повече внимание.
— Нищо не е останало от предишното заведение — оплака се той. — Преди имаше малка сцена и оркестър, както и прекрасни малки стаички, където човек можеше да се позабавлява. Велма чуруликаше. Червенокоса бе. Хубавичка като дантелени гащи. Щяхме да се женим, когато ми скроиха капа.
Посегнах към второто си уиски. Тази авантюра взе да ми омръзва.
— Каква капа? — запитах аз.
— Къде мислиш, че съм бил тези осем години, за които споменах?
— На лов за пеперуди.
Ръгна ме в гърдите с показалец като банан.
— В дрънголника. Името ми е Малой Лоса, защото съм едър. Големият обир на банката „Бенд“. Четиридесет бона. Соло. Това нищо ли е?
— И сега възнамеряваш да ги похарчиш?
Прониза ме с поглед. Зад нас се чу шум. Биячът бе отново на крака, като леко се олюляваше. Бе се хванал за дръжката на една черна врата зад масата за зарове. Отвори я и почти се строполи вътре. Вратата изтрака и се затвори. Щракна ключалка.
— Накъде води? — запита Малой Лоса.
Очите на бармана заплуваха в орбитите си, трудно се фокусираха на вратата, през която биячът се бе измъкнал, залитайки.
— Това… туй е канцеларията на гос’ин Монтгомери. Шефа. Там отзад му е канцеларията.
— Може пък той да знае — рече гигантът. Гаврътна питието на един дъх. — По-добре ще е да не вземе да се майтапи и той. Още две от същото.
Прекоси бавно и безгрижно стаята с тиха стъпка. Огромният му гръб закри вратата. Бе заключена. Разтърси я и парче от ламперията отлетя встрани. Мина през дупката и затвори вратата след себе си.
Настъпи тишина. Спогледахме се с бармана. Погледът му стана замислен. Обърса тезгяха, въздъхна и посегна надолу с дясната си ръка.