Артист, шарлатанин, панаирджия, симпатяга, чиято визитна картичка е намерена в цигари с марихуана у един мъртвец.
Щеше да падне веселба. Посегнах към телефона и поисках телефонистката да ме свърже със Стилууд Хайтз.
14
Отговори сух, дрезгав глас на чужденка:
— Ало.
— Може ли да говоря с господин Амтор?
— Ах, не. Съжалявам. Много, много съжалявам. Амтор никога не говори по телефон. Аз съм секретарката му. Да му предам нещо?
— Какъв му е адресът? Искам да го видя.
— Аа, вие иска да се консултира с господин Амтор? Много шъ съ радва. Но той много зает. Когато желаете да видите него?
— Веднага. По някое време днес.
— Ах — изказа съжаление гласът, — това не може. Следната седмица може би. Шъ погледна в книгата.
— Вижте, оставете на мира книгата. Имате ли молив?
— Разбира се, че имам молив. Аз…
— Запишете си следното. Името ми е Филип Марлоу. Адресът ми е Кахуенга билдинг № 615, Холивуд. Това е на бул. „Холивуд“, близко да Айвър. Телефонът ми е Гленвю 7537. — Продиктувах й цифрите една по една и зачаках.
— Да, гос’ин Марлоу. Записах.
— Искам да видя господин Амтор във връзка с един човек на име Мариот.
Продиктувах и това буква по буква.
— Много е спешно. Въпрос на живот и смърт, искам да го видя бързо. Б-ъ-р-з-о. Веднага, с други думи. Ясно ли е?
— Говорите много странно — каза чуждестранният глас.
— Не. — Сграбчих поставката на телефона и я разтресох. — Нищо ми няма. Винаги говоря така. Работата е доста подозрителна. Господин Амтор положително ще иска да ме види. Аз съм частен детектив. Но не желая да ходя в полицията, преди да съм го видял.
— Ах — рече гласът, студен като обяд в закусвалня. — Значи сте от полицията, да?
— Слушайте. Аз не съм от полицията. Аз съм частен детектив. Таен. Но въпреки това е много спешно. Ще ми се обадите ли? Имате телефонния ми номер, нали?
— Си. Имам телефонния ви номер. Гос’ин Мариот… той болен?
— Е, не е цъфнал, та вързал. Значи го познавате?
— О, не. Казвате въпрос на живот и смърт. Амтор той лекува много хора…
— Този път сигурно не ще успее. Ще чакам да ми се обадите.
Окачих слушалката и се хвърлих към служебната бутилка. Чувствувах се, сякаш бях прекаран през машинка за месо. Минаха десет минути. Телефонът иззвъня. Гласът каза:
— Амтор той шъ ви приеме в шест.
— Това е чудесно. Какъв е адресът?
— Той шъ прати кола.
— Аз си имам кола. Кажете ми само…
— Той шъ прати кола — рече гласът студено и телефонът изщрака в ухото ми.
Погледнах пак часовника си. Отдавна бе време за обяд.
Стомахът ми гореше от последната глътка. Не бях гладен. Запалих цигара. Имаше вкус на носната кърпичка на водопроводчик. Кимнах насреща на господин Рембранд, после се пресегнах за шапката си и излязох. Бях изминал половината път до асансьора, когато ми хрумна идеята. Хрумна ми без причина и смисъл, просто като падаща тухла. Спрях и се облегнах о мраморната стена, завъртях шапката около главата си и изведнъж прихнах.
Едно момиче на път от асансьора за службата си се извърна и ме изгледа с един от тези погледи, който няма начин да не ти пусне бримка на чорапа. Махнах й с ръка, върнах се в бюрото и сграбчих телефона. Звъннах на един познат, който завеждаше списъците на парцелите в една компания за недвижими имоти.
— Можеш ли да намериш една собственост само по адреса? — запитах го аз.
— Разбира се. Имаме смесен индекс. Кажи го.
— 1644 Западна, дом 54. Бих искал да науча нещо за състоянието на собствеността.
— По-добре аз да ти звънна. Какъв ти е номерът?
Обади се след три минути.
— Извади си молива и пиши. Това е парцел 8 от блок 11 на окръгление Карадей към дела Мейпълууд, номер 4. Зарегистрираният собственик при известни условия е Джеси Пиърс Флориан, вдовица.
— Хо-хо. При какви условия?
— Подялба на данъка, две десетгодишни облигации за подобрение на уличната канализация, нито един просрочен, а също така и неплатен заем за ремонт за 2600 долара.