— Да нямаш предвид една от тия дяволии, с помощта на които могат да те разпродадат заедно с имота ти за десет минути?
— Не чак толкова бързо, но много по-бързо от ипотека. Нищо необикновено освен сумата. Висока е за този квартал, освен ако къщата не е нова.
— Много стара къща в лошо състояние. За хиляда и петстотин според мен можеш да я купиш.
— Тогава е наистина необичайно, защото повторното финансиране е било извършено само преди четири години.
— Добре, чие дело е? На някоя инвестиционна компания?
— Не, на един индивид. Мъж на име Линдзи Марио, ерген. Ясно?
Не си спомням как изразих благодарността си. Надявам се да е било с думи. Седях на мястото си, втренчен в стената.
Изведнъж стомахът ми се почувствува отлично. Бях гладен. Слязох до кафенето на „Меншън Хауз“, обядвах и изкарах колата си от паркинга до бюрото.
Поех на юг, после на изток, към дом 54 на Западна Този път не бях взел никакъв алкохол.
15
Къщата бе същата като предния ден. Улицата бе пуста с изключение на един камион с лед, два форда край бордюра и пушилка прах зад ъгъла. Минах бавно покрай № 1644 и паркирах по-нататък, като огледах къщите и от двете си страни. Върнах се пеша и спрях пред нея, загледан в келявото палмово дърво и мръсната неполивана ливада. Къщата изглеждаше пуста, но сигурно не бе. Само така изглеждаше. Самотният люлеещ се стол на терасата стоеше точно там, където и вчера. На пътеката имаше хартиена кесия. Вдигнах я и я пукнах с крак и тогава видях пердето на предния прозорец у комшиите да се движи.
Отново старата клюкарка. Прозях се и килнах шапката си надолу. Един остър нос се лепна за стъклото. Над него бяла коса и очи, накъдето и да се обърнех, все виждах тези очи. Закрачих по тротоара, но очите не ме изпускаха. Свих към къщата й. Изкачих дървените стъпала и натиснах звънеца.
Вратата изщрака и се отвори, сякаш бе на пружина. Отвори ми висока старица с брадичка като на заек. Отблизо очите й бяха пронизващи като отблясъци върху неподвижна вода. Свалих си шапката.
— Вие ли сте госпожата, която е повикала полицията за госпожа Флориан?
Тя ме изгледа хладно, без да пропуска нищо от външността ми, вероятно дори и бенката на дясната ми плешка.
— Не казвам, че съм, млади човече, както не казвам, че не съм. Вие кой сте?
Гласът й бе висок и носов, създаден за разговори на разстояния.
— Детектив.
— Божичко. Защо не казахте така? Какво е сторила този път? Нищичко не съм видяла, а пък не съм пропуснала и минута. Хенри напазарува вместо мен. Не съм мръднала нито за миг оттук.
Откачи веригата от стъклената врата и ме вмъкна, холът миришеше на подово масло. Имаше доста тъмни мебели, които навремето си са били стилни. С инкрустирани плотове и раковини в ъглите. Влязохме в едно помещение, нацвъкано с памучни дантелени покривчици.
— Не съм ли ви виждала преди, а? — запита тя неочаквано и в гласа й се прокрадна нотка на съмнение. — Разбира се, че съм ви виждала. Вие бяхте онзи, дето…
— Точно така. И още съм детектив. Кой е този Хенри?
— О, той е едно цветнокожо момче, което ми прави услуги. Е, какво ще обичате, млади човече?
Отупа чистата си червено-бяла престилка и ми хвърли мънистен поглед. Изтрака няколко пъти с изкуственото си чене за тренировка.
— Идваха ли вчера служителите тук, след като бяха у госпожа Флориан?
— Какви служители?
— Униформените — рекох търпеливо.
— Да, отбиха се за минутка. Нищичко не знаеха.
— Опишете ми едрия мъж… онзи с пистолета, заради когото се обадихте.
Описа ми го съвсем точно. Бе Малой, нямаше грешка.
— Що за кола караше?
— Малка. Едва се побираше в нея.
— Само това ли можете да кажете? Този мъж е убиец!
Устата й зина, но в очите й се четеше задоволство.
— Божичко, какво ли не бих дала да можех, млади човече. Но нищичко не разбирам от коли. Убийство, така ли? Човек не може да се чувствува сигурен нито за миг в този град. Когато дойдох преди двадесет и две години, почти не си заключвахме вратите. А сега гангстери, корумпирани полицаи и политици се сражават с картечници, както чувам. Това е скандално, млади човече.
— Даа. Какво знаете за госпожа Флориан?
Малката уста се нацупи.
— Ами не е добра съседка. Пуска радиото високо късно нощем. Пее. С никого не говори.
Приведе се леко напред.
— Не съм сигурна, но според мен пие алкохол.
— Често ли има посетители?
— Че кой ще я посещава.
— Разбира се, не можете да бъдете сигурна, госпожо…
— Госпожа Морисън. Бога ми, да. Какво друго ми остава, освен да гледам през прозорците?