— Бас държа, че е приятно. Отдавна ли живее госпожа Флориан тук?
— Около десет години, мисля. Имаше съпруг по едно време. На мен ми изглеждаше лош. Умря — тя спря и се замисли. — Струва ми се, че умря от естествена смърт. Не съм чувала да се говори противното — добави тя.
— Остави ли й пари?
Тя склони поглед и брадичка. Взе да души усърдно.
— Вие сте пили алкохол — рече тя студено.
— Току-що ми извадиха зъб. Зъболекарят ми даде.
— Не одобрявам алкохола.
— Лошо нещо, освен за лек.
— И за лек не го одобрявам.
— Мисля, че имате право. Остави ли й пари, съпругът й де?
— Не мога да ви кажа.
Устата й се сви като сушена слива. Бях загубил.
— Някой друг да е минавал след полицаите?
— Не съм видяла.
— Много благодаря, госпожо Морисън. Няма вече да ви безпокоя. Бяхте много любезна и полезна.
Излязох от стаята и отворих вратата. Тя ме последва, окашля се и изтрака още няколко пъти със зъби.
— На кой номер да се обаждам? — попита тя, леко умилостивена.
— Университета 4–5000. Търсете лейтенант Нълти. От какво живее тя… от помощи ли?
— В този квартал няма помощи — рече тя студено.
— Бас държа, че този бюфет някога е бил предмет на възхищение в околностите на Сиукските водопади — рекох аз, вторачен в един бюфет с дърворезба, турен в хола, защото столовата бе твърде малка за него. Имаше закривени краища, тънки, дялани крака, целият бе в инкрустации, а на лицевата му част се мъдреше нарисувана кошница за плодове.
— Мейсън Сити — рече тя нежно. — Да, господине, някога имахме хубав дом, аз и Джордж. Най-хубавия.
Отворих стъклената врата, пристъпих и й благодарих още веднъж. Вече се усмихваше. Усмивката й бе остра като погледа й.
— Получава препоръчано писмо на първо число всеки месец — рече тя неочаквано.
Извърнах се и зачаках. Наведе се към мене.
— Виждам пощаджията как се изкачва до вратата и как тя се подписва. На първо число всеки месец. След това се облича и излиза. Не се прибира до късно. През нощта пее. Понякога ми иде да повикам полицията, толкова шум вдига.
Потупах тънката злобна ръка.
— Вие сте за милиони, госпожо Морисън.
Турих си шапката, кимнах й и си тръгнах. На среда-та на пътеката се сетих за нещо и се обърнах. Тя още стоеше до стъклената врата, а зад нея бе зейнала вратата към дома й. Върнах се по стълбите.
— Утре е първи. Първи април. Ден на лъжата. Няма да пропуснете да видите дали ще получи препоръчано писмо, нали, госпожо Морисън?
Погледът й светна. Взе да се смее с пронизителен старчески смях.
— Ден на лъжата — кискаше се тя. — Може и да не го получи.
Оставих я да се смее. Издаваше звук като хълцукаща кокошка.
16
Колкото и да звънях и чуках на съседската врата, никой не отговаряше. Опитах отново. Вратата не бе залостена. Опитах входната врата. И тя бе отключена. Влязох.
Всичко си бе както преди, дори миризмата на джин. Още нямаше трупове по пода. На малката масичка до стола, в който госпожа Флориан бе седяла вчера, стоеше мръсна чаша. Радиото бе изключено. Отидох до кушетката и затършувах между възглавниците. Набарах предишната изпита бутилка, но тя вече си имаше другар.
Провикнах се. Никакъв отговор. После ми се стори, че чувам дълго, бавно, нещастно дишане, почти като стон. Минах през арката и се вмъкнах в малкия коридор. Вратата на спалнята бе леко отворена и стенанието идеше оттам. Промуших глава и погледнах.
Госпожа Флориан бе на легло. Лежеше изпъната по гръб с памучна завивка, придърпана до брадичката й. Една от малките пухени топки на завивката бе почти в устата й. Мръсната й коса бе разпиляна по възглавницата. Очите й бавно се отвориха и ме погледнаха безизразно. Стаята имаше противния мирис на сън, алкохол и мръсни дрехи. Един шестдесет и девет центов будилник тракаше върху олющеното сивобяло бюро. Тиктакането му бе достатъчно силно, за да разтърси стените. Над него в едно огледало се виждаше разкривеното отражение на нейното лице. Сандъкът, от който бе извадила снимките, бе още отворен.
— Добър ден, госпожо Флориан. Болна ли сте?
Тя бавно и с усилие събра устни, отърка ги една о друга, после плъзна езика си, навлажни ги и задвижи челюстите си. Гласът й се разнесе от устата като изтъркана грамофонна плоча. Очите й ме разпознаха вече, но с неудоволствие.
— Хванахте ли го?
— Лоса ли?
— Разбира се.
— Още не сме. Надявам се, че скоро ще го хванем.
Тя завъртя нагоре очи, после рязко ги отвори, сякаш се опитваше да свали някакво було.
— Трябва да заключвате къщата си. Може да се върне.
— Вие да не мислите, че ме е страх от Лоса, а?