— Така ми се стори, когато разговаряхме вчера.
Замисли се. Мисленето бе изтощителна работа.
— Носите ли нещо за пиене?
— Не, днес не нося нищо, госпожо Флориан. Бях малко зле с парите.
— Джинът е евтин. И удря право в главата.
— След малко може да отскоча. Значи не ви е страх от Лоса?
— Защо да ме е страх?
— Добре, а от какво ви е страх тогава? Светлина озари очите й, задържа се за момент и отново избледня.
— О, я мани тая работа. Хич не ми пука от вас ченгетата.
Не казах нищо. Опрях се на вратата, турих в устата си цигара и се опитах да докосна носа си с нея. Това е по-трудно, отколкото мислите.
— Ченгетата — рече тя бавно, сякаш говореше на себе си — никога няма да хванат това момче. Него си го бива, има покрив, има и приятели. Губиш си времето, ченге.
— За това ми плащат. Фактически онази работа стана при самозащита. Къде ли може да се крие?
Тя се захили и избърса устата си с памучната завивка.
— Сега пък четки — рече тя. — Ласкателства. Ченге умник. Ти още ли мислиш, че така ще стигнеш донякъде?
— Лоса ми харесваше.
В очите й затрептя интерес.
— Ти познаваш ли го?
— Бях с него вчера… когато очисти негъра на „Сентрал“.
Тя зина широко с уста и се смя до забрава, без да издава повече шум от чупене на солети. От очите й се за-рониха сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.
— Едро, яко момче. До известна степен мекосърдечно. Примираше за своята Велмичка.
Очите й се замъглиха.
— Мислех, че роднините й я търсят — рече тя тихо.
— Така е. Но вие казахте, че е умряла. Няма я вече. Тя къде умря?
— В Далхарт, Тексас. Простудила се, ударило я в гърдите и си отиде.
— Вие присъствувахте ли?
— По дяволите, не. Просто чух.
— Аха. И кой ви каза, госпожо Флориан?
— Някакъв танцьор. Не мога да си спомня името му сега. Може би добро, силно питие ще ми помогне. Гърлото ми е пресъхнало като Долината на смъртта.
„И изглеждаш като мъртво муле“, помислих си аз, но не го казах на глас.
— Още един въпрос и после може да изтичам за джин. Издирих собственика на къщата ви, кой знае защо.
Тя се вцепени под завивките, сякаш бе от дърво. Дори клепачите й замръзнаха по средата на гуреливия ирис на очите й. Дъхът й замря.
— Имате твърде големи дългове. Особено като ги сравниш с ниската стойност на имотите наоколо. Ваш кредитор е някой си Линдзи Мариот.
Очите й запремигваха, но нищо друго не помръдна. Тя ме гледаше втренчено.
— Навремето работих при него — рече тя най-сетне. — Бях прислужничка в семейството му. Грижи се по малко за мен, така да се каже.
Извадих незапалената цигара от устата си, погледнах я безцелно и отново я захапах.
— Вчера следобед, няколко часа след като бях тук, господин Мариот ми се обади в бюрото. Предложи ми работа.
— Каква работа? — гласът й вече изграка зловещо. Вдигнах рамене.
— Не мога да ви кажа. Строго поверително. Отидох да го видя снощи.
— Хитър кучи син си ти — рече тя пресипнало и шавна ръка под завивките.
Погледнах я втренчено и нищо не казах.
— Ченге умник — подигра ми се тя.
Прокарах ръка нагоре-надолу по рамката на вратата. Бе лигава. Само от докосването ми се прииска да се изкъпя.
— Е, това е всичко — рекох спокойно аз. — Просто се чудех откъде-накъде. Може и нищо да не е. Просто съвпадение. Просто ми се стори, че може да има някаква връзка.
— Ченге умник — рече тя безсмислено. — При това не истинско ченге, а евтин шарлатанин.
— Така и предполагах. Е, довиждане, госпожо Флориан. Между другото не мисля, че утре сутринта ще получите препоръчано писмо.
Тя отхвърли завивките настрана и подскочи с искрящи очи. Нещо лъсна в дясната й ръка. Малък револвер „Банкърз спешъл“. Бе стар и износен, но изглеждаше делово.
— Казвай — озъби се тя. — Казвай бързо. Погледнах пистолета и пистолетът ме погледна. Не много сигурно. Ръката, която го държеше, затрепера, но очите все още пламтяха. В ъглите на устата й на мехури излизаше пяна.
— Можехме да се разберем.
Пистолетът и челюстта й увиснаха едновременно. Бях на сантиметри от вратата. Докато пистолетът все още се спущаше, аз се измъкнах навън.
— Помислете — провикнах се аз. Не се чу никакъв звук.
Бързо минах през хола и столовата и излязох от къщата. Изпитвах странно чувство по гърба, докато слизах по стълбите. Като че ли мравки ме лазеха.
Нищо не се случи. Тръгнах по улицата, качих се в колата си и си тръгнах.
Бе последният мартенски ден, а бе топло като през лятото. Прииска ми се да си сваля палтото, докато бях зад волана. Пред участъка на 77-а улица двама патрули се мръщеха пред една изкривена предна броня. Минах през летящите врати и зад перилото изникна униформен лейтенант, загледан в списъка на дежурствата. Попитах го дали Нълти е горе. Каза, че така му се струвало, и ме попита дали съм му приятел. Казах, че да. Той рече добре, качвай се и аз се качих по изтърканите стълби, минах по коридора и почуках на вратата. Един глас изкрещя и аз влязох.