Нълти чоплеше зъбите си, прострял краката си на една табуретка. Гледаше левия си палец, вдигнал го високо пред очите си на една ръка разстояние. Палецът му изглеждаше напълно здрав, но погледът на Нълти бе мрачен, сякаш си мислеше, че няма да му мине.
Свали крака на пода и загледа мен вместо палеца си. Облечен бе в тъмносив костюм и един изсмукан фас от пура го чакаше на бюрото да свърши с клечката за зъби.
Обърнах плъстената калъфка, която лежеше на другия стол без завързани връзки, седнах и втъкнах цигара в уста.
— Ти ли си — рече Нълти, погледна клечката за зъби, за да провери дали е достатъчно сдъвкана.
— Какво ново?
— За Малой ли? Не се занимавам вече със случая.
— А кой?
— Никой. Питаш защо ли? Вече е офейкал. Разпратихме съобщение по телетипа, а са пуснали и сводки. По дяволите, той отдавна е в Мексико.
— Ами да, та той очисти само един негър… Това, струва ми се, не е углавно престъпление.
— Ама ти още ли се интересуваш? Мислех, че си зает? — Бледите му очи унило се преместиха върху лицето ми.
— Снощи имах работа, но не за дълго. Още ли е у теб онази палячовска снимка?
Пресегна се и затършува под попивателната. Измъкна я. Момичето си беше все тъй хубавко. Вторачих се в лицето му.
— Тя всъщност си е моя. Що не ми я дадеш, ако не ти трябва за досието.
— Струва ми се, че мястото й е там, но я забравих. Добре де, вземи я. Вече предадох досието.
Турих снимката във вътрешния си джоб и станах.
— Е, мисля, че това е всичко — рекох прекалено безгрижно.
— Подушвам нещо — рече Нълти студено.
Очите му проследиха погледа ми. Хвърли клечката за зъби на земята и налапа сдъвканата пура.
— И от това няма да излезе нищо — рече той.
— Смътна догадка. Ако се потвърди, няма да те забравя.
— Животът е труден. Имам нужда от почивка, приятелю.
— Човек, който се труди толкова усилено, я заслужава.
Драсна една клечка о нокътя на палеца си, изгледа ме доволно, понеже хвана от първия път, и задърпа от пурата.
— Ще се спукам от смях — рече Нълти тъжно, докато излизах.
Коридорът бе тих, цялото здание бе притихнало. Отпред момчетата от патрулната кола все още гледаха изкривената си броня. Върнах се в Холивуд.
Когато влизах в бюрото, телефонът звънеше. Наведох се и го вдигнах:
— Да?
— С господин Филип Марлоу ли говоря?
— Да, Марлоу на телефона.
— Обаждаме се от резиденцията на госпожа Грейл. Госпожа Луин Локридж Грейл. Госпожа Грейл би желала да ви види колкото се може по-скоро.
— Къде?
— Адресът е Астър Драйв № 862, Бей Сити. Да предам ли, че ще пристигнете след час?
— Вие господин Грейл ли сте?
— Разбира се, че не, сър. Аз съм икономът.
— А аз съм този, който звъни на входа — рекох аз.
17
Мястото бе близо до океана, чийто мирис се усещаше във въздуха, но вода не се виждаше. Тук Астър Драйв се извиваше в дълъг плаващ завой и къщите на брега бяха хубави, но от страната на каньона се ширеха огромни, мълчаливи имения с четириметрови стени, врати от ковано желязо и декоративни плетове. А вътре, ако изобщо ви пуснат, откривате, че и слънцето им е по-друго, съвсем спокойно, затворено в шумоизолирани контейнери само за висшите класи.
Мъж в тъмносиня руска рубашка, лъскави черни ботуши и широки шалвари стоеше пред полуотворените порти. Мургав, добре сложен момък, с яки плещи и лъскава гладка коса, а козирката на килнатата му фуражка хвърляше лека сянка над очите му. В ъгъла на устата му се мъдреше цигара, главата му бе леко килната назад, сякаш не обичаше пушекът да му влиза в носа. Едната му ръка бе в гладка, черна ръкавица, а другата — гола, с тежък пръстен на третия пръст.
Не се виждаше номер, но това трябваше да е 862. Спрях колата, показах се от прозореца и го запитах. Забави се доста, преди да отговори. Първо огледа внимателно мен, а после и колата. Приближи се, безгрижно отпуснал ръката без ръкавица до бедрото си. Безгрижност, която имаше за цел да не остане незабелязана.
Спря се на няколко метра от колата и ме огледа отново от главата до петите.
— Търся резиденцията на семейство Грейл.
— Тук е. Няма никого.
— Мен ме очакват.
Кимна. Очите му блестяха като вода.
— Името?
— Филип Марлоу.
— Чакайте тук.
Закрачи, без да бърза, към портала и отвори желязната врата, монтирана в масивната колона. Вътре имаше телефон. Говори накратко, тръшна вратата и се върна.