— Колко мило от ваша страна, че дойдохте — рече тя. — Това е съпругът ми. Приготви на господин Марлоу нещо за пиене, скъпи.
Господин Грейл се ръкува с мен. Ръката му бе студена и леко влажна. Очите му бяха тъжни. Приготви ми скоч със сода и ми го поднесе. После седна в ъгъла и не пророни нито дума. Изпих половината питие и се ухилих на госпожица Райърдън. Тя ме погледна разсеяно, сякаш бе попаднала на нова улика.
— Смятате ли, че можете да ми помогнете? — запита блондинката бавно, загледана в чашата си. — Ако мислите, че можете, ще се радвам. Но загубата е доста малка, не си струва разправиите с гангстери и разни ужасни хора.
— Всъщност не съм запознат кой знае колко със случая — рекох аз.
— О, надявам се, че ще се справите — отправи ми тя усмивка, която усетих чак в джоба на панталона си.
Изпих останалата част от питието си. Поокопитих се. Госпожа Грейл натисна звънеца, поставен в ръкохватката на коженото канапе, и влезе един лакей. Тя едва забележимо посочи подноса. Той се огледа и приготви две питиета. Госпожица Райърдън се кипреше все със същата чаша, а господин Грейл очевидно не пиеше. Лакеят излезе.
Госпожа Грейл и аз вдигнахме чаши. Тя кръстоса крака малко небрежно.
— Не знам дали ще мога да направя нещо. Съмнявам се. Какво още има да се върши?
— Сигурна съм, че можете — отправи ми тя още една усмивка. — Доколко ви се довери Лин Мариот? — Тя хвърли кос поглед към госпожица Райърдън. Госпожица Райърдън не схвана погледа й и продължи да си седи, загледана на другата страна. Госпожа Грейл погледна съпруга си.
— Нужно ли е да си губиш времето с тези неща, скъпи? Господин Грейл стана и каза, че му било приятно да се запознае с мен и че щял да отиде да си полегне малко. Не се чувствувал много добре. Надявал се, че ще го извиня. Бе толкова учтив, че ми идеше да го изнеса на ръце от стаята, за да изразя своята признателност.
Излезе. Бавно затвори вратата, сякаш се страхуваше да не събуди някой спящ. Госпожа Грейл погледна към вратата за миг, после усмивката отново цъфна на лицето й и тя ме погледна.
— Вие, разбира се, имате пълно доверие в госпожица Райърдън.
— Никому не се доверявам напълно, госпожо Грейл. Госпожица Райърдън знае това-онова за случая.
— Да — отпи тя една-две глътки, после обърна чашата си на един дъх и я тури настрана.
— По дяволите този вежлив разговор — рече тя неочаквано. — Хайде да се разберем направо. Много добре изглеждате за човек от вашия занаят.
— Смрадлив занаят.
— Нямах точно това предвид. Падат ли някакви пари, или въпросът ми е нахален?
— Не падат кой знае колко пари. Голяма съсипия, но и сума ти веселба. И все чакаш да ти падне големият случай.
— Как се става частен детектив? Нямате нищо против да ви поразпитам, нали? И бихте ли бутнали онази масичка насам? За да ми бъдат подръка напитките.
Станах и пробутах огромния сребърен поднос на крака по лъскавия под до нея. Тя приготви още две питиета. Още не бях изпил второто си.
— Повечето от нас са бивши ченгета. Работех известно време в областната прокуратура, но ме уволниха.
Тя се усмихна мило:
— Не за некадърност сигурно.
— Не, защото им отвръщах. Обаждали ли са ви се оттогава по телефона?
— Ами… — погледна тя към Ан. Изчака. Погледът й бе недвусмислен.
Ан стана. Занесе още пълната си чаша до подноса и я остави.
— Надявам се, че пиенето ще ви стигне, иначе… благодаря ви много за беседата, госпожо Грейл. Няма да използвам нищо, имате честната ми дума.
— За бога, да не си тръгвате — каза госпожа Грейл с усмивка.
Ан Райърдън прехапа долната си устна, подържа я така за миг, сякаш решаваше дали да я отхапе и изплюе, или да я остави още малко.
— Съжалявам, боя се, че трябва. Не работя за господин Марлоу, нали разбирате. Просто сме познати. Довиждане, госпожо Грейл.
Блондинката засия насреща й.
— Надявам се, че скоро ще се отбиете пак. По всяко време.
Натисна два пъти звънеца и се появи икономът. Държеше вратата отворена.
Госпожица Райърдън излезе бързо и вратата се затвори. Доста дълго време след това госпожа Грейл я гледа втренчено със смътна усмивка.
— Така е по-добре, не мислите ли? — каза тя след известна пауза.
Кимнах.