— Тези проклети неща все ти се запрятат чак до врата.
Седнах до нея на жълтото кожено канапе.
— Не си ли много бърз? — запита тя тихо.
Не й отговорих.
— Често ли ти се случва? — попита тя с кос поглед.
— На практика никога. През свободното си време съм тибетски монах.
— Само дето нямаш свободно време.
— Чакай да помисля. Хайде да съсредоточим остатъците от акъла си… или по-точно от моя… върху този проблем. Колко ще ми платиш?
— Аха, това ли бил проблемът? Мислех, че ще ми намериш огърлицата. Или поне ще се опиташ.
— Имам си собствен метод на работа. Ето такъв-отпих аз дълга глътка, която ме изправи с главата надолу. Поех малко въздух. — И да намеря убиеца…
— Няма нищо общо между двете неща. Това е работа на полицията, нали?
— Даа… само че горкият ми плати стотачка, за да се грижа за него, а аз нищо не сторих. Чувствувам се виновен. Кара ме на плач. Да заплача ли?
— Я си пийни — наля ми тя още уиски. Изглежда, уискито й влияеше колкото кладенчова вода.
— Добре де, докъде стигнахме? — рекох аз, като се опитах да държа чашата, без да изливам уискито. — Отпадат камериерката, шофьорът, икономът, лакеят. Както с тръгнало, сама ще си переш прането. Как стана обирът? Във версията ти може да има някои подробности, за които Мариот не ми каза.
Тя се наклони напред и подпря брадичка на ръката си. Изглеждаше сериозна, без да има глупаво сериозен вид.
— Отидохме на гости в „Брентууд Хайтз“. После Лин предложи да отскочим до „Трок“ да пийнем по нещо и да потанцуваме. Така и направихме. На „Сънсет“ поправяха нещо и бе много прашно. На връщане Лин се спусна до Санта Моника. Минахме покрай някакъв занемарен хотел на име „Индио“, който съм запомнила, без и аз да знам защо. Отсреща на улицата имаше някаква бирария, а отпред бе паркирана една кола.
— Само една кола пред бирарията?
— Да, само една. Мястото бе доста съмнително. Е, та тази кола тръгна и ни проследи, но аз, разбира се, не си помислих нищо лошо. Нямаше защо. После, преди да стигнем до мястото, където Санта Моника се влива в булевард „Аргело“, Лин каза: „Хайде да минем по другия път“, и сви по някакви криволичещи, елегантни улички. И тогава изведнъж покрай нас профуча някаква кола, смачка бронята и после спря на място. Един мъж в палто, шал и ниско прихлупена шапка дойде да се извини. Шалът бе бял и бухнал и привлече вниманието ми. Почти само това видях от него и че е висок и слаб. Щом като наближи… после се сетих, че той изобщо не мина пред фаровете…
— Естествено. Никой не обича да му светят фарове в очите. Пийни си. Този път аз черпя.
Бе се привела напред, тънките й вежди — без следи от молив — се бяха сбръчкали от усилие. Приготвих две питиета. Тя продължи.
— Щом се доближи до мястото на Лин, вдигна шала върху носа си и един пистолет лъсна срещу нас. „Обир, рече той. Запазете самообладание и всичко ще мине по мед и масло.“ После от другата страна се приближи друг мъж.
— И това в Бевърли Хилз, най-фрашканите с полиция осем квадратни километра в Калифорния.
Тя сви рамене.
— И въпреки това ни обраха. Поискаха накитите и чантата ми. Взе ги мъжът с шала. Оня от моята страна изобщо не продума. Подадох нещата и онзи ми върна чантата и един пръстен. Каза да не бързаме да се обаждаме в полицията или в застрахователното бюро. Щели да уредят всичко леко и меко. Каза, че им било по-лесно да работят с чист процент. Хич не бързаше, сякаш имаше сума ти време. Каза, че можели да използват за посредници хората от застрахователната агенция, ако се наложи, но това значело да се включи в играта и някой нечестен адвокат и предпочитали да не стигат дотам. Говореше като човек с някакво образование.
— Прилича на Еди Маскирания. Само че него го пречукаха в Чикаго.
Тя сви рамене, пийнахме и продължи:
— После си тръгнаха, а ние се прибрахме у дома и аз казах на Лин да си трае. На следния ден ми се обадиха. Имаме два телефона, единият с дериват, а другият в спалнята ми, без. Обадиха се именно по него. Него, разбира се, го няма в указателя.
Кимнах.
— Могат да го узнаят срещу няколко долара. Такава е практиката. Някои кинозвезди се налага да сменят номерата си всеки месец.
Пийнахме.
— Казах на този, дето се обаждаше, да се разбере с Лин, който ще ме представлява, и че ако цената не е прекалено висока, може да се споразумеем. Съгласи се и оттогава насам, струва ми се, само се офлянкват и ни наблюдават. А накрая, както ти е известно, се споразумяхме за осем хиляди долара и така нататък.
— Ще познаете ли някой от тях?
— Разбира се, че не.
— Рандал знае ли всичко това?
— Разбира се. Трябва ли да говорим повече? Отегчих се — усмихна ми се тя очарователно.