— Той каза ли нещо?
Тя се прозя:
— Може би. Забравих.
Седях с празна чаша в ръка и мислех. Тя я взе от мен и взе да я пълни отново. Взех пълната чаша от ръката й, прехвърлих я в лявата си и я хванах за лявата ръка. Бе хладка, мека, топла и успокояваща. Ръката стисна моята. Мускулите й бяха силни. Добре сложена жена, а не книжно цвете.
— Мисля, че той имаше нещо предвид, но не ми каза — рече тя.
— Има си хас да няма.
Тя бавно извърна глава и ме погледна. После кимна.
— Сигурно и ти имаш нещо предвид?
— Откога познаваш Мариот?
— О, от години. Той бе говорител навремето в радиостанцията на мъжа ми. КФДК. Там се запознахме. Там срещнах и съпруга си.
— Това ми е известно. Но Мариот живееше, сякаш имаше пари. Не богатство, но достатъчно пари.
— Получи някакво наследство и напусна радиобизнеса.
— Сигурна ли си, че е наследил пари… или просто той ти каза това?
Сви рамене и стисна ръката ми.
— Може пък да не са били кой знае колко и той да ги е прахосал на бърза ръка — стиснах в отговор ръката й. — Взимал ли е на заем от теб?
— Не си ли малко старомоден, а? — погледна тя към ръката, която държах.
— Още не съм ударил кепенците. А уискито ти е толкова хубаво, че не мога да се напия. Не искам да кажа, че трябва да се напия…
— Да — тя измъкна ръката си и я разтърка. — Кой знае каква навалица е при теб… през свободното ти време. Лин Мариот бе професионален изнудвач, разбира се. Това е очевидно. Той живееше на гърба на жените.
— А теб имал ли е за какво да те изнудва?
— Да ти кажа ли?
— Вероятно няма да е мъдро от твоя страна.
Тя се засмя:
— Ще ти кажа все пак. Веднъж малко се понапих в дома му и припаднах. Рядко ми се случва. Той взел, че ме снимал… с дрехи, вдигнати до шията.
— Мерзавецът му с мерзавец. Намира ли ти се някоя от тези снимки?
Тя ме плесна по китката и рече нежно:
— Как се казваш?
— Фил. А ти?
— Хелън. Целуни ме.
Тя леко се свлече в скута ми, а аз се наведох над лицето й и взех да хрупам по него. Тя задвижи миглите си и по бузите ми затрептяха пеперудени целувки. Когато стигнах до устата й, тя бе полуотворена, пламтяща, а езикът й се стрелкаше като змийче между зъбите.
Вратата се отвори и господин Грейл тихо влезе в стаята. Държах я в прегръдките си и нямах възможност да я пусна. Вдигнах очи и го погледнах. Почувствувах се студен като краката на мъртвец в деня на погребението.
Блондинката в прегръдката ми не мръдна, дори не затвори устни. Изражението на лицето й бе полусънено, полуприсмехулно.
Господин Грейл леко се окашля и рече:
— Моля да ме извините, разбира се — и тихо излезе от стаята. В очите му имаше безкрайна печал.
Отблъснах я, станах и извадих кърпичка, за да си избърша лицето. Лежеше, както я оставих, изтегната на кушетката. Над единия й чорап щедро се разливаше плътта й.
— Кой беше? — попита тя дрезгаво.
— Господин Грейл.
— Остави го.
Отдалечих се от нея и седнах на стола, на който седях, когато влязох за първи път в стаята.
След малко тя се пооправи, седна и ме погледна втренчено.
— Всичко е наред. На него му е ясно. Какво, по дяволите, може да очаква?
— Предполагам, че знае.
— Добре де, нали ти казвам, всичко е наред. Не ти ли стига това? Той е болен човек. Какво, по дяволите.
— Недей ми писка. Не обичам истеричните жени.
Тя отвори лежащата до нея чанта, извади малка кърпичка и избърса устните си, после се огледа в огледалцето.
— Струва ми се, че имаш право. Май че прекалихме с уискито. Довечера в клуба „Белведере“. В десет.
Дори не ме поглеждаше. Дишането й бе учестено.
— Заведението бива ли го?
— Собственик е Леърд Брънет, мой добър познат.
— Добре — рекох аз. Още не бях се съвзел. Чувствувах се отвратително, сякаш бях бръкнал в джоба на бедняк.
Извади червило и мацна леко устните си, после ме погледна. Подхвърли ми огледалото. Хванах го и се огледах. Поработих над лицето си с кърпичката, после станах и й върнах огледалото.
Бе се изтегнала назад, излагайки на показ цялата си шия, и ме погледна лениво под очи.
— Какво има?
— Нищо. В десет часа в клуба „Белведере“. Не бъди прекалено великолепна. Имам само един вечерен костюм. В бара ли?
Тя кимна, а погледът й бе все още ленив. Прекосих стаята и излязох, без да се обръщам. Лакеят ме посрещна в антрето и ми връчи шапката невъзмутим, като Великото каменно лице.
18
Слязох надолу по криволичещата пътека, загубих се в сянката на високия подстриган плет и стигнах до портала. Стражата се бе сменила. Здравеняк в цивилни дрехи, очевиден телохранител, ме изпрати с кимане.