Имаше едро, плоско лице и орлов, месест нос, който изглеждаше здрав като носа на крайцер. Очите му бяха нащрек, имаше увиснали челюсти, плещи на ковач и къси, очевидно недоразвити крака на шимпанзе. По-късно разбрах, че са били само къси.
Ако бяха го почистили малко и облекли в бяла нощница, щеше да изглежда като някой много зъл римски сенатор.
Вонеше със земната миризма на първобитен човек, а не с лигавата мръсотия на градовете.
— Ха — рече той. — Идва веднага. Идва сега. Отстъпих към бюрото си, като го подмамвах с пръст, и той ме последва, като вдигаше толкова шум, колкото вдига муха, ходеща по стената. Седнах зад бюрото си, скърцайки професионално с въртящия се стол, и му посочих стола за клиенти от другата страна. Не седна. Малките му черни очи ме гледаха враждебно.
— Къде да дойда? — запитах аз.
— Ха. Аз Второ Поколение. Аз холивудски индианец.
— Седнете, господин Поколение.
Изсумтя и ноздрите му се разшириха. И без това бяха големи като къртичини.
— Име Второ Поколение. Име на господин Поколение.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Извиси глас и взе да опява със звучно, гръдно бумтене.
— Той казал идва бързо. Великият бял баща казал идва бързо. Той казва да те води в огнена колесница. Той каза.
— Даа… зарежи тези измишльотини. Да не съм някоя предвзета учителка на вечеринка.
— Глупости — рече индианецът.
За миг се ухилихме подигравателно един другиму над бюрото. Хилеше се по-подигравателно от мен. После свали шапката си с голямо отвращение и я обърна наопаки. Прокара пръст околовръст кожената лента. Така кожената лента се виждаше и оправдаваше названието си „потна лента“. Измъкна от ръба някаква хартиена изрезка и хвърли нещо завито в лигнин на бюрото. Посочи го ядосано с добре огризания си нокът. Спаружената му коса имаше ръб околовръст от твърде тясната шапка.
Разгънах лигнина и вътре намерих визитна картичка. Тя не бе нещо ново за мен. Точно три като нея имаше в мундщуците на трите руски папироси.
Играех си с лулата, гледах вторачено индианеца и се опитах да го подразня с вторачения си поглед. Остана невъзмутим като тухлена стена.
— Добре, какво иска той?
— Иска идва бързо. Дойдеш веднага. Дойдеш с огнена…
— Глупости.
На индианеца това му се понрави. Бавно затвори уста и ми намигна тържествено, а после почти се усмихна.
— А и ще му струва сто каймета капаро — добавих аз, придавайки си вид, сякаш ставаше дума за десет цента.
— А? — загледа подозрително той.
„Говори на прост английски“, казах си аз.
— Сто долара. Железни хора. Чипове. Каймета на брой сто. Няма пари, аз не идва. Чат ли си? — взех да броя до сто на двете си ръце.
— А? Баровец — каза с присмех индианецът. Затършува под мръсната лента на шапката си и ми подхвърли нещо завито в лигнин. Взех го и го разгънах. Съдържаше чисто нова стодоларова банкнота.
Индианецът си сложи шапката на главата, без да си дава труда да обърне лентата. Само дето изглеждаше малко по-смешен така. Седях втренчен със зинала уста в сто-доларовата банкнота.
— Психоаналитикът има право — рекох аз най-сет-не. — От такъв хитрец и мене ме е страх.
— Няма цял ден — забеляза индианецът приказливо.
Измъкнах чекмеджето, извадих „Колт“ 38 калибър, автоматичен пистолет. Не бях го носил при визитата си у госпожа Луин Локридж Грейл. Свалих сакото си, турих кожения кобур, мушнах пистолета в него и отново облякох сакото. На индианеца това не му направи по-голямо впечатление, отколкото ако се бях почесал по врата.
— Има кола — рече той. — Голям кола.
— Големите коли вече нещо не ми харесват. Има собствен кола.
— Идва мой кола — рече индианецът заплашително.
— Идва твой кола — отвърнах аз.
Заключих бюрото си и кантората, изключих звънеца и излязох, като оставих вратата на приемната, както обикновено, незаключена. Минахме през антрето и се спуснахме до асансьора. Индианецът вонеше. Дори момчето от асансьора го усети.
20
Колата бе тъмносиня, седемместна лимузина „Пакард“ последен модел, по поръчка. Кола, в която можеш да се качиш с огърлицата си от перли. Паркирана бе до един противопожарен кран, а зад волана седеше мургав чуждоземен на вид шофьор с лице като дърворезба. Вътрешността бе облицована в сива коприна на баклави. Индианецът ме тури отзад. Седнал сам в колата, аз се чувствувах като височайши труп, подреден от погребалния агент с много вкус.
Индианецът се качи до шофьора и колата обърна по средата на улицата, а едно ченге отсреща се провикна „Хей!“ боязливо, сякаш нямаше нас предвид, а после бързо се наведе да завърже обувката си.