— Даа. Всъщност би трябвало аз да ви заплатя сто долара.
— Няма да се наложи. Отговорът е прост. Има неща, които не знам. Това е едно от тях.
За момент почти му повярвах. Лицето му бе гладко като ангелско крилце.
— Защо тогава ми пращате сто долара… и някакъв огромен индианец, който смърди… и кола? Между другото кому е нужно индианецът да смърди? Щом като работи при вас, не може ли, така да се каже, да го накарате да се изкъпе?
— Той е естествен медиум. Те са рядкост… като диамантите и като тях понякога ги намираме на мръсни места. Доколкото разбирам, вие сте частен детектив?
— Да.
— Мисля, че сте много ограничен човек. Изглеждате тъпо, и занаятът ви е тъп. И сте се домъкнали тук с тъпа мисия.
— Разбирам — рекох аз. — Тъп съм. Благодарение на вас го проумях.
— И считам, че няма нужда да ви задържам повече.
— Но вие не ме задържате. Аз ви задържам. Искам да разбера, защо онези картички бяха в цигарите?
Сви рамене с едва забележимо движение.
— Всеки може да има моя визитна картичка. Но аз не раздавам на приятелите си цигари с марихуана. Въпросът ви си остава тъп.
— Чудя се дали това ще поопресни паметта ви. Цигарите бяха в евтина китайска или японска табакера от имитация на черупка на костенурка. Виждали ли сте нещо подобно някога?
— Не. Не си спомням.
— Мога още малко да ви опресня паметта. Табакерата бе в джоба на един мъж на име Линдзи Мариот. Някога чували ли сте това име?
Той се замисли.
— Да. Някога се опитах да го лекувам от страх пред камерата. Опитваше се да пробие в киното. Губихме си времето. В киното никой не го искаше.
— Представям си. Същинска Айседора Дънкан на екрана. Още не сте отговорили на главния ми въпрос. Защо ми изпратихте стоте долара?
— Драги ми господин Марлоу — рече той студено. — Не ме мислете за глупак. Професията ми е доста уязвима. Аз съм знахар. Това ще рече, че върша неща, които лекарите, организирани в своята страхлива, алчна гилдия, не могат да постигнат. По всяко време съм изложен на опасност… от хора като вас. Просто искам да преценя опасността, преди да се заема с нея.
— Доста банална в моя случай, а?
— Едва ли изобщо съществува — рече той вежливо и направи особено движение с лявата си ръка, от което очите ми щяха да изхвръкнат. После много бавно я постави на бялата маса и сведе поглед. Вдигна бездънните си очи отново и скръсти ръце.
— Вашият разпит…
— Вече усещам мириса му. Бях забравил за него.
Обърнах глава наляво. Индианецът седеше на третия бял стол пред кадифената стена. Навлякъл бе някаква бя-да роба върху останалите си дрехи. Седеше, без да шавне, със затворени очи, леко наклонена напред глава, сякаш спеше отпреди час. Тъмното му силно лице бе цяло то в сенки. Погледнах отново към Амтор. Усмихваше се с незабележимата си усмивка.
— Бас държа, че на богатите дами им изпадват ченетата само като го зърнат. За какво всъщност му плащате… да седи на коленете ви и да пее френски песнички?
Той направи нетърпелив жест.
— Говорете по същество, моля ви се.
— Миналата нощ Мариот ме нае да го придружа в някаква експедиция за предаване на известна сума на едни мошеници. Халосаха ме по главата. Когато дойдох на себе си, Мариот бе убит.
Почти нищо не се промени по лицето на Амтор. Нито изкрещя, нито хукна нагоре по стените. Но за човек като него реакцията бе жива. Разтвори ръце и ги скръсти отново. Устата му изглеждаше зловеща. После застана като каменен лъв пред сградата на Народната библиотека.
— Цигарите бяха намерени у него — продължих аз.
Той ме изгледа хладно.
— Но не от полицията, струва ми се. След като полицията не е идвала тук.
— Правилно.
— Стоте долара — рече той много меко — едва ли са били достатъчни.
— Зависи какво искате да си купите с тях?
— Тези цигари у вас ли са?
— Една от тях. Но те не доказват нищо. Както казахте, визитните ви картички са достъпни за всекиго. Но се учудвам защо бяха точно там. Вие да знаете?
— Доколко познавахте Мариот? — запита той кротко.
— Изобщо не го познавах. Но имах известна представа за него. Толкова очебийни неща бяха, че не можеше да не ги забележи човек.
Амтор леко почука по бялата маса. Индианецът все още спеше с брада на огромния си гръден кош, очите с тежки клепачи плътно затворени.
— Между другото познавате ли госпожа Грейл, богата дама, която живее в Бей Сити?
— Да, лекувал съм говорните й центрове. Имаше много леко увреждане — кимна той разсеяно.
— Прекрасна работа сте свършили. Говори толкова добре, колкото и аз в момента.
Това не успя да го развесели. Все още почукваше по масата. Вслушах се в почукванията. Нещо в тях не ми харесваше. Приличаха на някакъв шифър. Спря, скръсти отново ръце и се облегна във въздуха.