— Искаш да кажеш, докато устата ми си е на мястото?
— Ау, изобщо не сме такива момчета — рече той с великодушен жест.
— Познаваш Амтор твърде добре, нали, Хемингуей?
— Май че господин Блейн го познава. Аз върша само това, което ми наредят.
— Кой, по дяволите, е този господин Блейн?
— Джентълменът на задната седалка.
— И освен че е на задната седалка, кой, по дяволите, е той?
— Защо питаш, за бога, всеки познава господин Блейн.
— Добре — рекох аз. Внезапно се почувствувах много отегчен.
Последва още малко тишина, още завои, още виещи се ленти бетон, още тъмнина и още болка. Едрият каза:
— Сега, като сме сред приятели и не присъствуват дами, защо си отишъл там, не ни интересува кой знае колко, но тази работа с Хемингуей наистина ме впрегна.
— Залъгалка. Една стара, стара залъгалка.
— Кой изобщо е този господин Хемингуей?
— Един юнак, който повтаря едно и също нещо безкрай, докато не започнеш да му вярваш, че е така.
— Това сигурно не е толкова лесно — каза едрият. — Ти наистина си доста отракан за частен копой. Още ли не са ти избили зъбите?
— Тц, имам някоя и друга пломба.
— Е, наистина си имал късмет, драги.
Мъжът от задната седалка каза:
— Стига толкоз. Следващата пресечка свий вдясно.
— Разбрано.
Хемингуей сви по един тесен черен път, който криволичеше по хълбока на планината. Изминахме около миля. Мирисът на пелин стана непоносим.
— Тук — каза господин Блейн от задната седалка.
Хемингуей спря колата и тури ръчна спирачка. Наведе се през мен и отвори вратата.
— Е, радвам се, че се запознахме, приятелче. Но не се връщай. В никой случай по работа. Вън.
— Пеша ли ще си ходя оттук?
Мъжът от задната седалка каза:
— Побързай.
— Аха, оттук ще си ходиш пеша, драги. Имаш ли нещо против?
— Не, тъкмо ще имам време да премисля някои неща. Например вие не сте ченгета от Лос Анжелос. Но един от вас е ченге, може и двамата. Май че сте ченгета от Бей Сити. Питам се, защо ли сте напуснали своята територия?
— Няма ли да ти бъде малко трудно да го докажеш, драги?
— Лека нощ, Хемингуей.
Той не отвърна. Никой от тях не проговори. Тръгнах да излизам от колата, поставих крака си на стъпалото и се наведох напред, все още малко замаян.
Мъжът от задната седалка направи внезапно мълниеносно движение, което аз по-скоро усетих, отколкото видях. Тъмна бездна се разтвори пред краката ми, далеч по-дълбока от най-тъмната нощ. Гмурнах се. Беше бездънна.
24
Стаята бе пълна с дим. Димът висеше във въздуха на тънки струйки, от горе до долу като завеса от малки прозрачни мъниста. Двата прозореца на крайната стена, изглежда, бяха отворени, но димът не помръдваше. За пръв път попадах в тази стая. На прозорците имаше решетки.
Бях затъпял, неспособен да мисля. Сякаш бях спал цяла година. Но димът ме тревожеше. Лежах по гръб и мислех все за него. След доста време си поех дълбоко въздух, от което ме заболяха дробовете. Изкрещях:
— Пожар!
Това ме накара да прихна. Не знам какво смешно имаше в това, но взех да се смея. Лежах си на леглото и се смеех. Смехът ми не ми харесваше. Бе смях на откачен.
Един вик бе достатъчен. Навън изтрополиха забързани стъпки, в ключалката бе наврян ключ, вратата се люшна и отвори. Някакъв мъж нахълта с рамото напред и затвори вратата след себе си. Дясната му ръка посегна към бедрото.
Бе нисък и дебел, облечен в бяла престилка. Очите му имаха особен израз, мрачен и безчувствен. Окръжени бяха с подпухнала сива кожа.
Обърнах глава на твърдата възглавница и се прозях.
— Не ми връзвай кусур, Джек. Просто се изпуснах — рекох аз.
Стоеше и се чумереше, а дясната му ръка се придвижваше към десния хълбок. Зеленикаво злобно лице и безчувствени мрачни очи, сивкавобяла кожа и нос също като раковина.
— Да не би да ти се е приискало пак усмирителна риза — ухили се той.
— Чудесно се чувствувам, Джек. Наистина чудесно. Добре си подремнах. Май че сънувах. Къде се намирам?
— Където ти е мястото.
— Изглежда чудесно. Хубави хора, хубава атмосфера. Мисля да му дремна още малко.
— Така ще е най-добре — озъби се той.
Излезе. Затвори вратата. Ключалката изщрака. Стъпките му отекнаха в пустотата.
Появяването му изобщо не повлия на дима. Все още си висеше по средата на стаята, препречил цялата стая като завеса. Не се разсейваше, не се стелеше, не мърдаше. В стаята влизаше въздух и аз го чувствувах по лицето си. Но не и дима. Бе като сива паяжина, изтъкана от хиляди паяци. Чудех се как са ги хванали да работят заедно.
Бархетна пижама. Като тези в окръжната болница. Без предница, нито бод повече от необходимото. Груб, твърд материал. Яката жулеше гърлото ми. Гърлото още ме болеше. Започнах да си спомням. Посегнах и опипах мускулите на гърлото си. Още бяха възпалени. Само един индианец, бащице. Добре, Хемингуей. Значи, искаш да станеш детектив? Да печелиш добри пари. Девет лесни урока. Снабдяваме ви със значка. За още петдесет цента ще ви изпратим и ръководство.