Гърлото ми бе подуто, но пръстите, които го опипваха, не чувствуваха нищо. Със същия успех можеха да бъдат и грозд банани. Погледнах ги. Приличаха на пръсти. За нищо не ставаха. Пръсти в колетна пратка. Трябва да са пристигнали заедно със значката и ръководството. И дипломата.
Бе нощ. Светът зад прозорците бе черен. От средата на тавана на три месингови вериги се спускаше порцеланов глобус. Светеше. По края си имаше малки разноцветни украшения, редуваха се оранжеви и сини. Втренчих се в тях. Уморен бях от дима. Докато ги зяпах, те взеха да се разтварят като малки амбразури и от тях щръкнаха глави. Мънички глави, малки кукленски глави, но живи. Мъж с шапка на яхтсмен и нос като на „Джони Уокър“ и дебела блондинка с живописна шапка; слаб мъж с изкривена папийонка. Приличаше на сервитьор в крайбрежен вертеп. Разтвори устни и каза с подигравателна усмивка: „Как ще желаете стека си, алангле или средно опечен, сър?“
Затворих здраво очи и упорито запремигвах, а когато ги отворих отново, на трите месингови вериги висеше само глобусът от фалшив порцелан.
Но димът все още висеше неподвижно в движещия се въздух.
Сграбчих грубия ъгъл на завивката и изтрих потта от лицето си с безчувствените пръсти, които кореспондентското училище ми бе изпратило след деветте лесни урока, половината в аванс, кутия два милиона четиристотин шестдесет и осем хиляди деветстотин двадесет и четири, Сиър Сити, Айова. Глупости. Абсолютни глупости.
Седнах в леглото и след известно време можах да стъпя на пода с краката си. Бяха голи и целите изтръпнали, алантерийният щанд е наляво, госпожо. Извънредно големи безопасни игли надясно. Краката ми взеха да усещат пода. Станах. Много ми дойде. Присвих се, дишайки тежко, хванах се за таблата на леглото и един глас, ойто, изглежда, идеше изпод леглото, повтаряше непрекъснато: „Изпаднал си в делириум тременс… изпаднал си делириум тременс… изпаднал си в делириум тременс…“
Започнах да ходя, залитайки като пияница. Между вата прозореца с решетките на малка, бяла емайлирана маса имаше бутилка уиски. Количеството ми се стори добро. Изглеждаше пълна до половината. Закрачих към нея. Въпреки всичко на този свят има сума ти добри хора. Може да намираш кусури в сутрешния вестник, в киното да риташ съседа си в глезените, да се чувствуваш злобен и отчаян, да се надсмиваш над политиците, но въпреки това на този свят има сума ти добри хора. Например човекът, който е оставил половин бутилка уиски. Сърцето му е голямо като задника на Мае Уест.
Достигнах я и я сграбчих с двете си още изтръпнали ръце, вдигнах я към устата си, плувнал в пот, сякаш вдигах единия край на моста „Златните врати“.
Отпих дълга паническа глътка. Поставих отново бутилката на мястото й с безкрайна грижливост. Опитах се да се оближа под брадичката.
Уискито имаше странен вкус. Додето схващах, че има странен вкус, съгледах завряна в ъгъла мивка. Успях. Наистина успях. Повърнах.
Времето течеше — агония от морска болест, гърчове, шемет; вкопчих се в ръба на мивката, надавайки животински звуци за помощ.
Премина ми. Дотътрах се обратно до леглото и легнах отново по гръб. Лежах и дишах задъхано, загледан в дима. Димът не бе чак толкова ясен. Нито толкова истински. Може би просто ми имаше нещо на очите. И изведнъж съвсем внезапно той изчезна съвсем и светлината от порцелановия тавански глобус освети стаята ослепително.
Отново се изправих в леглото. До стената близо до вратата имаше тежък дървен стол. Освен вратата, през която влезе човекът с бялата престилка, имаше и още една. Вероятно врата на килер. Дори може и дрехите ми да са там. Подът бе покрит със зеленикавосивкав балатум на квадратчета. Стените бяха белосани. Чиста стая. Леглото, на което седях, бе тясно, желязно, болнично легло, по-ниско от обикновено, а отстрани имаше дебели кожени каиши с катарами горе-долу там, където са китките и глезените на един човек.
Стаята бе бомба… ама да се чупиш от нея.
Чувствителността на цялото ми тяло вече се възвърна, боляха ме главата, гърлото и ръката. За ръката не можех да се сетя. Запретнах ръкава на бархетното си подобие на пижама и погледнах като през мъгла. От лакътя до рамото бе нашарено с убождания от игла. Около всяко убождане имаше посиняло петно колкото двадесет и пет центова монета.