Опиум. Бяха ме натряскали с опиум, за да мирувам. Може би и скополамин, да ме накарат да проговоря. Огромна доза опиум изведнъж. Ето защо получавах епилептичните припадъци. Едни ги получават, други пък не. Зависи единствено от цялостното ти състояние. Опиум.
Това обясняваше дима и малките главички по ръба на таванския глобус, гласовете и шантавите мисли, каишите и решетките, изтръпналите пръсти и крака. Уискито навярно бе съставна част от нечия четиридесет и осем часова алкохолна терапия. Оставили са го, за да не ми липсва нищо.
Станах и едва не блъснах с корема си срещуположната стена. Това ме накара да си легна и да дишам много спокойно доста дълго време. Целият горях и се потях. Усещах малки капчици пот да се образуват на челото ми, а после бавно и внимателно да се плъзгат покрай носа до ъгъла на устата ми. Несъзнателно ги ближех с език.
Пак се изправих в леглото, стъпих здраво на пода и станах.
„Добре, Марлоу — рекох аз през зъби. — Яко момче си. Метър и осемдесет човек от желязо. Деветдесет кила без дрехи и с измито лице. Яки мишци и желязна челюст. Ще издържиш. Два пъти те халосаха, душиха те и те биха с дулото на пистолет по челюстта до безсъзнание. Натряскаха те с опиум и те държаха тука, докато не откачиш като две валсиращи мишки. И какво показва всичко това? Издръжливост. Нека да те видя сега как ще извършиш нещо наистина смело, като например да си обуеш панталоните.“
Легнах отново на леглото. Времето минаваше. Не знам колко време мина. Нямах часовник. Това време всъщност не се измерва с часовници.
Седнах. Почваше да ми писва. Изправих се и закрачих. Да ходиш не е шега работа. Кара сърцето ти да подскача като побесняла котка. По-добре да си легнеш и да му откъртиш пак. По-добре е известно време да си седиш на мястото. В слаба форма си, драги. Добре де, Хемингуей, слаб съм. Не бих могъл да поваля и ваза с цветя. Не бих могъл да счупя и нокът.
Няма как. Ходя. Здрав съм. Ще се омитам.
Пак си легнах. Четвъртият път бе малко по-добре. Два пъти прекосих стаята. Отидох до мивката, измих я, наведох се над нея и пих вода от шепата си. Задържах така. Почаках малко, пих още. Много по-добре.
Ходех, ходех, ходех.
Половин час вървене и коленете ми затрепераха, но главата ми се избистри. Пих още вода, много вода. Едва не заплаках в мивката, докато пиех.
Върнах се до леглото. Прекрасно легло. Бе направено от розови листенца. Най-красивото легло в света. Взели са го от Керъл Ломбард. Твърде меко й било. Бих дал останалата част от живота си да си полегна за две минути. Красиво, меко легло, красив сън, красиви очи се затварят, миглите се отпускат, а нежният звук от дишането, мракът и почивката потъват в дълбоките възглавници…
Закрачих.
Построили пирамидите, те им писнали и ги срутили, смлели камъка на бетон и построили „Боулдър Дам“, докарали вода в слънчевия юг и я използвали за наводнение.
И въпреки всичко вървях, нищо не можеше да ме спре.
Спрях да вървя. Бях готов да поговоря с някого.
25
Вратата на килера бе заключена. Тежкият стол бе твърде тежък за мен. Това бе предвидено. Смъкнах чаршафите и одеялото от леглото и примъкнах дюшека настрани. Отдолу имаше пружина, закрепена със спираловидни пружини от черен емайлиран метал, дълги около двадесет сантиметра. Заех се с една от тях. По-тежка работа никога не съм вършил. Десет минути по-късно имах на разположение два кървящи пръста и една пружина. Размахах я. Чудесно бе балансирана. Бе тежка. Ставаше за бич.
Когато всичко това бе сторено, погледнах към бутилката уиски отсреща, тя си бе на мястото, а аз я бях забравил.
Пих още вода. Починах си малко, седнал на края на голата пружина. После отидох до вратата, притиснах уста до пантите и изкрещях:
— Пожар! Пожар! Пожар!
Очакването бе кратко и приятно. Той дойде, тичайки тежко по коридора отвън, ключът бе злобно натикан в ключалката и жестоко превъртян. Вратата отскочи и се отвори. Бях се прилепил до стената зад вратата. Този път бе извадил палката — чудесен малък инструмент, дълъг около осем сантиметра, покрит с плетена кафява кожа. Очите му се разшириха при вида на оголеното легло, а после взеха да се оглеждат настрани.
Захилих се и го халосах. Храснах го с пружината странично по главата и той политна напред. Докато се свличаше на колене, скочих до него. Цапардосах го още два пъти. Той застена. Измъкнах палката от безчувствената му ръка. Захленчи.
Ритнах го с коляно в лицето. Коляното ме заболя, пък за лицето му не знам. Докато още стенеше, го препарирах с палката.
Извадих ключа, заключих вратата и се заех да го претърся. Имаше още ключове в себе си. Един от тях ставаше на килера. В него висяха дрехите ми. Претършувах джобовете си. Парите бяха изчезнали от портфейла ми. Върнах се отново при мъжа с бялата престилка. Имаше твърде много пари за занаята си. Взех толкова, с колкото бях тръгнал, вдигнах го на леглото и завързах китките и глезените му с каишите и натиках половин чаршаф в устата му. Носът му бе разбит. Чаках дълго да се уверя, че ще може да диша чрез него.