Между разтворените жълти пръсти видях коса с цвета на мокър кафяв пясък, толкова фина, че изглеждаше като изрисувана на черепа му. Направих още три крачки и очите му трябва да са погледнали отвъд бюрото и да са забелязали обувките ми. Вдигна глава и ме погледна. Хлътнали безцветни очи, подобно на пергамент лице. Разтвори ръце, бавно се облегна назад и ме загледа безизразно.
После разпери ръце в някакъв безпомощен, но неодобрителен жест, а когато ги прибра, едната бе много близо до ъгъла на бюрото.
Направих още две крачки и му показах палката. Показалецът му все още се примъкваше към ъгъла па бюрото.
— Този звънец хич няма да ти помогне тази нощ. Приспах охраната ви.
Очите му станаха сънливи.
— Вие бяхте много болен, сър. Много болен. Не ви препоръчвам да ставате и да се разхождате.
— Дясната ръка — пернах я аз с палката. Сгърчи се като наранена змия.
Заобиколих бюрото, усмихнат без каквато и да е причина. Разбира се, в чекмеджето си държеше пистолет. Винаги имат пистолет в чекмеджетата и винаги стигат до него твърде късно, ако изобщо стигнат. Извадих го. Бе автоматичен 38-и калибър, обикновен модел, не толкова добър, колкото моя, но можех да използвам пълнителя. В чекмеджето май че нямаше патрони. Взех да вадя патроните от пълнителя на пистолета му.
Той се помръдна едва доловимо. Очите му бяха все така хлътнали и тъжни.
— Сигурно имаш звънец и под килима. Той може би ще звънне в главната квартира, в канцеларията на шефа. Не те съветвам да го ползваш. Един час ще бъда безмилостен. Който влезе през тази врата, ще влиза в собствения си ковчег.
— Няма звънец под килима — рече той. Гласът му имаше едва забележим чуждестранен акцент.
Извадих пълнителя от пистолета му и го смених с моя. Измъкнах патрона от цевта на неговия пистолет. Вкарах един в цевта на моя и отново се върнах от другата страна на бюрото.
На вратата имаше секретна ключалка. Отстъпих към нея, отпуснах секрета и чух ключалката да изщраква. Имаше и резе. Пуснах го и него.
Върнах се към бюрото и седнах на стола. Това ми отне и последната капка сила.
— Уиски — рекох аз.
Ръцете му взеха да шарят.
— Уиски — повторих аз.
Отиде до шкафа с лекарствата и извади плоска бутилка със зелена гербова марка и една чаша.
— Две чаши. Вече опитах уискито ви. Едва не откачих от него.
Донесе две малки чаши, счупи печата и наля.
— Пий пръв.
Усмихна се едва забележимо и вдигна една от чашите.
— За ваше здраве, сър… или за това, което е останало от него.
Пи. Пих и аз. Пресегнах се за бутилката, турих я до мен и почаках топлината да стигне до сърцето ми. Сърцето ми притупа, но си бе на мястото, в гърдите, а не в петите ми.
— Имах кошмари. Смешна работа. Сънувах, че съм вързан за койка, натряскан с наркотици и заключен в стая с решетки. Чувствувах се съвсем безсилен. Спах. Нямах храна. Бях зле. Халосаха ме по главата и ме домъкнаха в тоя дом, където се погрижиха за мен. Напразни старания. Не съм чак толкова важен.
Не каза нищо. Наблюдаваше ме. В погледа му се четеше смътно предположение, сякаш се чудеше колко ли още ще живея.
— Събудих се и стаята бе пълна с дим. Халюцинации, дразнене по очния нерв или както вие лекарите го наричате. Вместо розови змии виждах дим. Изкрещях, влезе някакъв здравеняк в бяла престилка и ми показа палка. Доста време трябваше да тренирам, дорде му я отнема. Взех му ключовете, дрехите си и дори измъкнах парите си от джоба му. И ето ме тук. Напълно излекуван. Каза ли нещо?
— Не съм казвал нищо.
— Желателно е да кажеш нещо. Думите седят с изплезени езици и чакат да бъдат изречени. Това нещо… — размахах леко палката — е убедителен довод. Наложи се да го взема на заем от един човек.
— Моля, предайте ми я веднага — рече той с усмивка, която постепенно започва да ти харесва. Бе като усмивката на екзекутор, когато дойде в килията да ти вземе мярка за бесилката. Леко приятелска, леко бащинска и същевременно леко предпазлива. Нямаше начин с течение на времето да не ти хареса, ако живееш достатъчно дълго.
Пуснах палката в дланта му, в лявата му длан.
— А сега пистолета, моля — рече той меко. — Вие бяхте много болен, господин Марлоу. Струва ми се, че е наложително да се върнете в леглото.
Втренчих се в него.
— Аз съм д-р Сондърборг и не желая никакви безразсъдства.
Остави палката на бюрото пред себе си. Усмивката му бе студена като замразена риба. Дългите му пръсти правеха движения като умиращи пеперуди.
— Пистолета, ако обичате — рече той меко. — Горещо ви съветвам…