— Колко е часът, надзирателю?
Изглеждаше леко изненадан. Ръчният ми часовник вече бе на ръката ми, но не бе навит.
— Почти полунощ. Защо?
— Какъв ден е днес?
— Как, скъпи господине… разбира се, неделя вечер.
Подпрях се на бюрото, опитах се да помисля, като държах пистолета достатъчно близо до него, за да се излъже да го сграбчи.
— Та това прави повече от четиридесет и осем часа. Нищо чудно, че имах припадъци. Кой ме доведе тук?
Той се вторачи в мен и лявата му ръка взе да се доближава до пистолета. Член бе на кръжока „Сръчни ръце“. Момичетата сигурно си прекарваха добре с него.
— Не ме карай да ставам груб — прохленчих аз. — Не ме карай да забравя красивите си маниери и безгрешния си английски. Просто ми кажи как попаднах тук.
Куражлия бе. Посегна да сграбчи пистолета. Но той не бе вече там, където посегна. Облегнах се назад и го сложих в скута си.
Изчерви се, посегна за уискито, наля си и бързо го гаврътна. Пое си дълбоко въздух и потрепера. Вкусът на алкохола не му харесваше. Наркоманите не обичат да пият.
— Ще ви арестуват веднага, ако си тръгнете — рече той рязко. — Бяхте предаден, както си му е редът, от един служител на закона…
— Служителите на закона не могат да сторят това.
Това го сепна леко. Жълтеникавото му лице заработи трескаво.
— Хайде, изплюй камъчето и кажи. Кой ме вкара тук, защо и как? Тази вечер съм бесен. Искам да отида да танцувам сред прибоя. Чувам духовете да ме викат. От цяла седмица не съм застрелвал никого. Говори, д-р Гибел. Опъни струните на античната лира, нека нежната музика се носи.
— Страдате от наркотично отравяне — рече той студено. — Едва не умряхте. Трябваше три пъти да ви давам дигиталис. Дърпахте се, крещяхте, наложи се да ви усмиряваме.
Думите му се редяха тъй бързо, че се прескачаха като в игра на „прескочикобила“.
— Ако напуснете болницата ми в такова състояние, ще си имате сериозни неприятности.
— Не каза ли, че си лекар — доктор по медицина?
— Разбира се. Аз съм д-р Сондърборг, както вече ви казах.
— Човек не пищи и не се боричка при отравяне с наркотици, докторе. Просто лежи в кома. Опитай още веднъж. И зарежи тая работа. Говори по същество. Кой ме настани в частната ти лудница?
— Но…
— Без но. Яко ще те накисна. Ще те удавя в буре с малвазия. Дайте ми буре малвазия, за да се удавя в него. Шекспир. И той е имал любимо питие. Хайде да приемем още малко лекарство — посегнах аз към чашата му и налях и на двамата. — Давай, Карлоф6.
— Полицията те доведе.
— Коя полиция?
— Полицията на Бей Сити естествено. — Неспокой ните му жълти пръсти стиснаха чашата. — Намирате се в Бей Сити.
— Аха. И как се казваше полицията?
— Някой си сержант Голбрайт, струва ми се. Не бе от редовните патрулни коли. Той и един друг офицер ви намерили навън да се лутате в зашеметено състояние в петък вечерта. Доведоха ви тук, защото е най-близко. Сметнах, че сте наркоман, който е взел свръхдоза, но може и да съм сгрешил.
— Добре сте го съчинили. Не мога да докажа, че не е така. Но защо ме държахте тук?
Той разпери шавливите си ръце.
— Хиляди пъти ви казах, че бяхте много болен и все още сте. Какво очаквате от мен?
— Тогава значи ви дължа някакви пари.
Сви рамене.
— Естествено. Двеста долара.
Бутнах стола си леко назад.
— Дяволски евтино. Опитай се да си ги вземеш.
— Ако напуснете клиниката — рече той рязко, — веднага ще бъдете арестуван.
Облегнах се отново на бюрото и задишах в лицето му.
— Но не просто защото излизам оттук, Карлоф. Отвори сейфа в стената.
Той се изправи с плавен скок.
— Много си позволихте.
— Какво, няма ли да го отвориш?
— Разбира се, че няма да го отворя.
— Това в ръката ми е пистолет.
Усмихна се напрегнато и горчиво.
— Сейфът е ужасно голям. Новичък при това. Този пистолет е чудесен. Няма ли да отвориш?
Нищо не се промени по лицето му.
— По дяволите. Когато имаш пистолет в ръката, очакваш хората да ти се подчиняват.
Усмихна се. Усмивката му съдържаше садистично удоволствие. Призля ми отново. Щях да се строполя.
Строполих се на бюрото, а той изчакваше с полуотворени уста.
Стоях облегнат един дълъг миг, втренчен в очите му. После се засмях. Усмивката се свлече от лицето му като мръсен парцал. На челото му изби пот.
— Довиждане. Ще те оставя в по-мръсни ръце от моите.
Отстъпих заднишком към вратата, отворих я и излязох.
Входната врата не бе заключена. Имаше веранда с навес. Градината гъмжеше от цветя. Имаше бяла ограда от колове и порта. Къщата бе на ъгъл. Бе хладна, влажна нощ, без луна.