На табелката на ъгъла пишеше: „Улица Десканзо“. Надолу по улицата светеха къщи. Ослушах се за сирени. Не се чуваха никакви. На друга табелка пишеше „23 улица“. Отправих се към 25 улица и поех към номер осемстотин и деветнадесет, където живееше Ан Райърдън. Убежище.
Бях изминал доста дълъг път, преди да осъзная, че все още държах пистолета в ръката си. А не бях чул никакви сирени.
Продължих да крача. Въздухът ме освежаваше, но уискито изветряваше. По протежение на цялата улица имаше борови дръвчета, тухлени къщи и тя приличаше по-скоро на улица на Капитолийския хълм в Сиейтъл, отколкото в Южна Калифорния.
Номер 819 все още светеше. Имаше малка бяла портичка, много мъничка, сред високия кипарисов плет. Пред къщата цъфтяха рози. Изкачих се по входната алея. Преди да натисна звънеца, се ослушах. Все още не се чуваше вой на сирени. Звънецът дрънна и не след дълго прозвуча дрезгаво гласче през една от тези електрически измишльотини, с помощта на които можеш да говориш със затворена входна врата.
— Кой е, моля?
— Марлоу.
Може би дъхът й секна, а може би електрическата измишльотина издаде този звук.
Вратата широко се отвори и госпожица Ан Райърдън застана в светлозелен костюм с панталони. Очите й се разшириха от уплаха. Лицето й под блясъка на лампата изведнъж пребледня.
— Боже мой — проплака тя. — Изглеждаш като бащата на Хамлет!
27
Холът бе застлан със светлокафяв килим на фигурки, имаше бели и розови столове, черна мраморна камина с доста високи месингови решетки, вградени библиотеки и тежки кремави пердета пред спуснатите венециански щори.
Нямаше нищо женствено в стаята освен едно огледало, високо цял ръст над голия паркет.
Аз полуседях, полулежах в един дълбок стол, дигнал крака на една табуретка. Бях изпил две чаши черно кафе, после обърнах едно уиски, изядох две рохки яйца, като си топих препечената филийка в тях, после още едно черно кафе с малко бренди. Всичко това изядох в кухненския бокс, вече не си го спомням как изглеждаше. Бе твърде отдавна.
Възвърнах си добрата форма. Бях почти трезвен.
Ан Райърдън седеше срещу мен, приведена напред, нежната й брадичка, положена във фината й ръка, с тъмни и забулени под тупираната червеникавокафява коса очи. В косата й бе затъкнат един молив. Изглеждаше разтревожена. Разказал й бях част от историята, но не цялата, специално за Малой Лоса не й казах.
— Помислих те за пиян. Кой знае защо, мислех, че само пиян би минал да ме видиш. Мислех, че излизаш с онази блондинка. Мислех… и какво ли изобщо не си мислех.
— Надявам се, че не си записала всяка моя дума — рекох аз, оглеждайки се. — Дори и да ти платят, пак няма да им кажеш какво мислиш.
— И баща ми не взимаше рушвет от ченгетата. Както този тлъст мърляч, който днес е шеф на полицията.
— Не е моя работа.
— Имахме някакви парцели в Дел Рей. Пясъчни парцели и нищо повече, а му вадеха душата за тях.
Кимнах и опитах от хубавата кристална чаша, която държах. Питието имаше приятен, топъл вкус.
— Човек може да свие гнездо тук. Да се пренесе направо. Всичко ще му е наред.
— Зависи от човека. А и не само от него — рече тя.
— Няма иконом. Това е доста неприятно.
Тя се изчерви.
— Но ти… ти предпочиташ да ти смажат главата на каша, да ти нарешетят ръката с наркотик и да използват брадичката ти за баскетболно табло. Бога ми, не ти ли стига?
Не казах нищо. Бях твърде уморен.
— Поне ти е дошло наум да погледнеш в тези мундщуци. Защото там, на „Астер Драйв“, говореше, като чели нямат никакво значение.
— Но тия картички наистина нищо не означават.
Очите й святкаха.
— И ти си седнал да ми разправяш това, след като онзи е накарал двама продажни полицаи да те пребият и да те натикат в изтрезвително заведение, за да те научи да не си навираш носа, където не трябва? Това е ясно като бял ден.
— Трябваше аз да го кажа. Просто е в моя стил. Та кое се навира в очи?
— Че този елегантен психиатър не е нищо друго освен първокласен бандит. Той подбира жертвите, хвърля пясък в очите и казва на престъпниците кога да нападнат и да вземат скъпоценностите.
— Наистина ли смяташ така?
Тя ме изгледа втренчено. Довърших чашата си и отново се престорих, че не ми е добре. Тя не ми обърна внимание.
— Разбира се, че мисля така. Както и ти.
— Мисля, че е малко по-сложно.
Усмивката й бе блага и кисела едновременно.
— Извинявай. Просто забравих, че си детектив. Трябва да е сложно, нали? Предполагам, че в простите случаи има известна доза неприличие.
— Не е толкова просто.
— Добре де. Слушам те.
— Не знам. Просто така мисля. Ще ми сипеш ли още? — Тя стана.