— Слушай, някога за разнообразие ще трябва да пийнеш вода.
Приближи се и взе чашата ми.
— Това ще е последното.
Излезе от стаята, някъде изтракаха ледени бучки, аз затворих очи и се заслушах в дребните, нищо незначещи звуци. Нямах работа тук. Ако знаеха за мен толкова, колкото подозирах, можеха да дойдат да ме потърсят тук. И тогава щеше да стане една каша.
Тя се върна с чашата и пръстите й, студени от допира на леденото стъкло, докоснаха моите, задържах ги за момент и после полекичка ги пуснах да отлетят като сън от омагьосаната долина, когато се събуждаш огрян от слънцето.
Изчерви се и се върна до стола си, седна и сума ти време се намества. Запали цигара, като ме наблюдаваше как пия.
— Амтор е доста безскрупулен човек. Но кой знае защо не го виждам като мозъка на банда за скъпоценности. Може и да греша. Ако бе такъв и реши, че аз имам някакви обвинения срещу него, не мисля, че щях да се измъкна от болницата за наркомани жив. Но той има от какво да се страхува. Стана груб чак когато взех да дрънкам за невидими надписи.
Тя ме погледна равнодушно.
— Е, имаше ли такива?
Усмихнах се.
— Не съм ги прочел и да е имало.
— Странен начин да се прикрият неприлични забележки за някоя личност; не мислиш ли? В мундщуците на цигари. Да допуснем, че никога не се намерят.
— Мисля, че Мариот се е страхувал от нещо и е разчитал, че картичките ще бъдат намерени, ако стане най-лошото. Полицията ще провери джобовете му и ще прекара всичко през сито. Това ме притеснява. Ако Амтор бе престъпникът, нямаше да остави никакви следи.
— Искаш да кажеш, че ако Амтор го е убил… или е наредил да го убият? Но това, което Мариот е знаел за Амтор, може да няма пряка връзка с убийството.
Облегнах се назад, притиснах главата си в облегалката, изпих си питието и я накарах да повярва, че наистина мисля върху думите й. Кимнах.
— Но обирът на скъпоценности има връзка с убийството. И ние допускаме, че Амтор е имал връзка с обира на скъпоценности.
Очите й ме погледнаха лукаво.
— Бас държа, че се чувствуваш ужасно. Искаш ли да си легнеш?
— Тук?
Тя се изчерви до корена на косата си. Брадичката й се издаде напред.
— Точно така. Да не съм дете? Кой, по дяволите, го е грижа какво върша, кога и как?
Оставих чашата си настрани и станах.
— Обзема ме един от редките ми пристъпи на деликатност. Би ли ме закарала до таксиметровата пиаца, ако не си много уморена?
— Проклет мухльо — каза тя ядосано. — Пребили са те от бой, натряскали са те бог знае с колко вида наркотик и според мен ти само трябва да се наспиш, да се събудиш рано и да станеш пак детектив.
— Реших да си легна по-късно.
— Мястото ти е в болница, проклети глупако!
Потреперах.
— Слушай. Главата ми не е много бистра тази вечер и смятам, че не трябва да се мотая тук дълго. Нямам нито едно доказателство срещу тези хора, но те, струва ми се, ме мразят. Каквото и да кажа, ще бъде обвинение срещу закона, а законът в този град, изглежда, е доста гнил.
— Хубав си е градът — рече тя рязко, полушепнешком. — Не можеш да съдиш…
— Добре де, градът си е хубав. Също както и Чикаго. Може да живееш сума ти време, без да видиш картечница. Хубав град и още как. Вероятно не е по-продажен от Лос Анжелос. Но този голям град можеш да си го купиш на части. Можеш дори да купиш целия град, комплект, в оригинална кутия и луксозна хартия. В това е работата. И затова искам да се махна.
Тя се изправи и навря брадичката си в лицето ми.
— Веднага трябва да си легнеш. Имам отделна спалня и можеш направо да…
— Обещаваш ли да заключиш вратата си?
Изчерви се и прехапа устни.
— Понякога си мисля, че си световен, а друг път, че си най-долният мерзавец, когото познавам.
— И в двата случая би ли ме закарала до пиацата?
— Ще останеш тук — озъби се тя. — Не си във форма. Болен си.
— Не съм чак толкова болен, че да ме учат какво да правя — рекох аз заядливо.
Тя изтича от стаята толкова бързо, че за малко не се препъна в двете стъпала, разделящи всекидневната от хола. Върна се за нула време с дълго фланелено палто върху костюма, без шапка, а червеникавата й коса изглеждаше бясна като лицето й. Отвори някаква странична врата, блъсна я рязко встрани, изхвърча през нея и стъпките й затрополиха по алеята. Гаражът се отвори с леко скърцане. Вратата на колата се отвори и после хлопна отново. Стартерът се завъртя, двигателят запали и светлините просветнаха покрай отворената френска врата на всекидневната.
Взех си шапката от един стол, изгасих няколко лампи и забелязах, че френската врата има ключалка тип „Иейл“. Огледах се за миг, преди да затворя вратата. Стаята бе хубава. Хубаво би било да шляпкаш по пантофи из нея.