Продължих към кухнята, налях малко вода в чайника и го турих на печката. Пих глътка студена вода от чешмата, после още една. Върнах се с трета чаша в ръка, застанах на вратата и го загледах. Не се бе помръднал. Воалът от дим бе почти плътен от едната му страна. Забил бе поглед в пода.
— Защо да не ида у госпожа Грейл, щом като ме вика?
— Не става дума за това.
— Е, да, но точно това имаше предвид преди малко.
— Не е пращала да те викат — очите му се вдигнаха със същото непроницаемо изражение. А острите му скули все още бяха обагрени от червенината. — Ти си й се натрапил, говорил си й за скандала и фактически си я изнудил да ти възложи тази работа.
— Интересно. Доколкото си спомням, изобщо не сме говорили за работа. Не мисля, че имаше кой знае какво в нейната версия. Искам да кажа, нещо, за което да се хвана. Нямаше откъде да започна. И, разбира се, предполагах, че вече ти е разправила всичко и на теб.
— Така е. Тази бирария на „Санта Моника“ е свърталище на престъпници. Но това още нищо не значи. Не можах нищо да разбера. Хотелът отсреща също е подозрителен. Но тези, които търсим, ги няма. Дребни мошеници.
— Тя ли ти каза, че съм й се натрапил?
Той сведе леко очи.
— Не.
Усмихнах се.
— Искаш ли кафе?
— Не.
Върнах се в кухнята, включих кафеварката и изчаках кафето да протече. Този път и Рандал ме последва и застана на вратата.
— Тази банда за скъпоценности работи в Холивуд и при това цели десет години, доколкото ми е известно. Този път са отишли твърде далеч. Убили са човек. Мисля, че знам защо.
— Е, ако е дело на банда и вие й видите сметката, то това ще бъде първото разкрито гангстерско убийство, откакто живея в този град. А бих могъл да назова поне дузина.
— Приятно ми е да го чуя от теб, Марлоу.
— Поправи ме, ако греша.
— По дяволите — рече той раздразнено. — Не грешиш. Няколко бяха разкрити, но те бяха пладнешка работа.
— Даа. Кафе?
— Ако пия, ще говориш ли с мен прилично, по мъжки, без да се майтапиш?
— Ще се опитам. Но не обещавам да ти доверя всичките си идеи.
— Мога да мина и без тях — рече той кисело.
— Хубав костюм имаш.
Червенината отново изби по лицето му.
— Този костюм струва двадесет и седем долара и петдесет — озъби се той.
— О, божичко, обидчиво ченге — рекох аз и се върнах при печката.
— Хубаво мирише. Как го правиш?
Налях му.
— Френски филтър. Едро смляно кафе. Никакви хартиени филтри.
Взех захарта от килера и сметаната от хладилника. Седнахме един срещу друг в ъгъла за хранене.
— Това, че си бил болен в болница, майтап ли беше?
— Без майтап. Имах малко неприятности… там, в Бей Сити. И ме прибраха. Не в пандиза, а в частна клиника за лечение на алкохолици и наркомани.
Погледът му стана далечен.
— В Бей Сити, а? Търсиш си белята, така ли, Марлоу?
— Не че си търся белята, само че така се случва. Но подобно нещо досега не ми се беше случвало. Два пъти ме халосаха, втория път един полицейски служител или поне си даваше вид на такъв. Биха ме със собствения ми пистолет, а един як индианец ме души. Хвърлиха ме в безсъзнание в тази болница за наркомани, държаха ме там под ключ и вързан за леглото. Нямам никакви доказателства освен доста богата колекция от синини, а лявата ми ръка е цялата изподупчена.
Втренчи се неподвижно в ъгъла на масата.
— В Бей Сити — повтори бавно той.
— Име като песен. Песен в мръсно корито.
— И какво правеше там?
— Изобщо не съм ходил там. Тези ченгета ме отмъкнаха зад линията. Ходих да посетя един човек в Стилууд Хайтз. А то се намира в Лос Анжелос.
— Някой си Джулз Амтор. Защо сви онези цигари? — каза той спокойно.
Загледах се в чашата. Проклетата глупачка.
— Чудно нещо, този Мариот… да има втора табакера. При това с марихуана в нея. Изглежда, ги приготовляват тук — в Бей Сити, досущ като руски цигари — с кухи мундщуци, емблемата на Романовци и прочее.
Бутна празната си чаша към мен и аз я напълних отново. Очите му изучаваха лицето ми бръчка по бръчка, частица по частица, като Шерлок Холмс с увеличителното си стъкло или Торндайк с джобната си лупа.
— Трябваше да ме предупредиш — рече той с горчивина. Сръбна, избърса устните си с едно от онези везани с инициали неща, които дават вместо салфетка в мебелираните апартаменти. — Но не си ги свил ти. Момичето ми каза.
— Е, добре, по дяволите. Един мъж вече няма поле За дейност в тази страна. Навсякъде жени.
— Тя те харесва — каза Рандал, като вежлив служител на ФБР в някой филм, малко тъжно, но много мъжествено. — Баща й бе може би най-честният полицай, загубил службата си. Но не й беше работа да взима тези неща. Тя те харесва.