Зачете от бележника си.
— Исусе, това се казва мъж. Два метра, сто и двадесет кила, без вратовръзка. Божичко, това се казва момък. Е, добре, да върви по дяволите. Вече съобщават данните му по радиото. Вероятно в края на списъка на току-що откраднатите коли.
Хвърли пурата си в плювалника.
— Опитайте се да намерите момичето. Велма. Ма-лой ще я потърси. Заради нея започна всичко. Опитайте с Велма.
— Ти се опитай. Не съм стъпвал от двадесет години в публичен дом.
Станах.
— Хубаво — рекох аз и поех към вратата.
— Ей, почакай за минута. Пошегувах се. Не си чак толкова зает, нали?
Превъртях една цигара между пръстите си, изгледах го и почаках пред вратата.
— Искам да кажа, че имаш време да хвърлиш едно око на тази дама, така да се каже. Идеята ти ми хареса. Може да попаднеш на нещо. Никой няма да ти пречи.
— И какво печеля?
Той разтвори тъжно жълтите си ръце.
— И преди си загазвал при нашите момчета. Едно птиче ми каза. Следващия път хич няма да ти е зле, ако имаш свой човек.
— И каква полза от това?
— Слушай — настоя Нълти. — Аз съм дребна риба. Но всеки от участъка може да ти свърши работа.
— И за какво — за едно „мерси“ или ще си плащате? — Никакви пари — рече Нълти и сбърчи тъжния си жълт нос. — Но крайно ми е необходимо да се издигна в очите на началството. След последната чистка нещата наистина изглеждат зле. Никога няма да го забравя, приятелю.
Погледнах часовника си.
— Съгласен, ако ми хрумне нещо, твое е. А когато получиш снимката му, ще дойда да я идентифицирам. До скоро виждане.
Ръкувахме се и аз слязох по коридора с цвят на кал, минах по стълбището, пред сградата и отидох до колата си.
Два часа бяха изминали, откак Малой Лоса бе напуснал заведението на Флориан с армейски „Колт“ в ръка. Обядвах в един универсален магазин, купих пинта бърбън1 и потеглих на изток по „Сентрал авеню“, а после отново по „Сентрал“ на север. Идеята, която ми бе хрумнала, бе неясна като топлинните вълни, които танцуваха над тротоара.
Случаят ме заинтригува единствено от любопитство. Но, честно казано, цял месец не бях получавал никаква заплата. Дори и безплатната работа бе промяна.
3
Разбира се, заведението на Флориан бе затворено. Пред него в една кола седеше явен цивилен агент и четеше вестник с едно око. Не разбирах защо си губеха времето. Никой наоколо не знаеше нищо за Малой Лоса. Биячът и барманът не се намериха. Никой на улицата не знаеше нищо за тях, нито къде се намират.
Минах бавно, паркирах зад ъгъла и останах на мястото си, загледан в един негърски хотел диагонално срещу заведението на Флориан, след най-близката пряка. Казваше се хотел „Сан Суси“. Слязох, прекосих пеша пресечката и влязох в него. Два реда груби празни столове се гледаха един друг от двете страни на ивица жълтеникавокафяв килим. Отзад в сумрака имаше бюро и зад него седеше плешив мъж със затворени очи, кръстосал спокойно меките си кафяви ръце пред себе си. Дремеше или поне така изглеждаше. Носеше вратовръзка-панделка, която сякаш е била вързана в 1880 година. Зеленият камък на карфицата не бе чак толкова голям колкото ябълка. Голямата му отпусната брадичка кротко се бе нагънала върху връзката, а кръстосаните му ръце бяха спокойни и чисти, с маникюр и сиви полумесечини в моравото на ноктите.
На гравирана металическа табелка до лакътя му стоеше надпис:
„Този хотел се намира под закрилата на Международните обединени агенции Лтд. Инк“
Когато кроткият кафяв мъж отвори замислено едно око, аз му посочих табелата.
— Проверка от ОЗХ. Някакви неприятности?
ОЗХ означава Отдел за защита на хотелите, отдел на голяма агенция, която се занимава с фалшификатори на чекове и с онези, които се изнизват през задния вход, оставяйки неплатени сметки и купени на старо куфари, пълни с тухли.
— Неприятности ли, братко — каза чиновникът с висок мелодичен глас, — току-що се отървахме от тях.
Сниши гласа си с няколко октави и добави:
— Как ти беше името?
— Марлоу. Филип Марлоу…
— Хубаво име, братко. Чисто и жизнерадостно. Добре изглеждаш днес.
Сниши глас отново:
— Но не си човек на ОЗХ. От години не се е мяркал такъв.
Разпери ръце и посочи безразлично табелата:
— Взех я на старо, братко, просто за ефект.
— Добре — рекох аз. Облегнах се и започнах да въртя половиндоларова монета на голото, одраскано дърво на тезгяха.
— Да си чул какво се е случило у „Флориан“ тази сутрин?
— Забравих, братко.
Вече и двете му очи бяха отворени и той наблюдаваше неясните светли очертания на въртящата се монета.