— Защо не пратиш ченгетата от Бей Сити? — посолих аз яйцата си.
Рандал нищо не каза. Когато вдигнах поглед и го погледнах, лицето му бе червено от неудобство.
— Ти си най-чувствителното ченге, което съм срещал.
— Побързай с яденето. Трябва да вървим.
— Трябва да взема душ, да се обръсна и облека.
— Не можеш ли да излезеш просто по пижама? — попита той заядливо.
— Чак толкова ли е пропаднал тоя град?
— Това е градът на Леърд Брънет. Казват, че дал фидесет хиляди за избор на кмет.
— Онзи, дето е собственик на клуб „Белведере“?
— И на двата комарджийски кораба.
— Но те са в нашия щат.
Той сведе очи към чистите си лъскави нокти.
— Ще минем покрай службата ти да вземем онези две цигари с марихуана. Ако още са там — щракна той с Пръсти. — Ако ми дадеш ключовете си, ще ги взема, докато се бръснеш и обличаш.
— Ще идем заедно. Може да имам поща.
Кимна, след малко седна и запали още една цигара, обръснах се, облякох се и тръгнахме с колата на Рандал.
Имах поща, но не си заслужаваше четенето. Двете разрязани цигари в чекмеджето на бюрото не бяха пипани. Канцеларията ми нямаше вид на претърсвана.
Рандал взе двете руски папироси, подуши тютюна и ги прибра в джоба си.
— Ти си му дал едната картичка — размишляваше той. — Нищо не ще да е имало на гърба й, иначе щеше да се погрижи и за останалите. Предполагам, че Амтор не се е уплашил много, просто е сметнал, че се опитваш да го изнудиш. Да вървим.
29
Старата клюкарка показа носа си на сантиметър от входната врата, подуши внимателно, сякаш можеше някоя ранна теменужка да е цъфнала, погледна надолу и нагоре по улицата с кос поглед и кимна с бялата си глава. Рандал и аз свалихме шапките си. В този квартал такъв жест сигурно ни поставяше на една нога с Рудолф Валентино7. Тя, изглежда, ме помнеше.
— Добро утро, госпожо Морисън. Може ли да влезем за минутка? Това е лейтенант Рандал от Централното управление.
— Божичко, съвсем съм се шашнала. Чака ме голямо гладене.
— Само за минутка.
Тя отстъпи от вратата и ние се промушихме покрай нея в антрето с бюфета от Мейсън Сити или бог знае откъде, а оттам в спретнатата всекидневна с копринени пердета на прозорците. Мирис на гладено идеше от вътрешността на къщата. Тя затвори междинната врата толкова грижливо, сякаш бе направена от кремпита.
Тази сутрин си бе облякла престилка в синьо и бяло. Погледът й бе проницателен като преди, а и брадичката й си бе същата.
Тя застана на около тридесет сантиметра от мен, навря лице в моето и ме погледна в очите.
— Не го получи.
Погледнах умно. Кимнах с глава, погледнах към Рандал и той кимна. Той отиде до прозореца и погледна към къщата на госпожа Флориан. Върна се бавно обратно, мушнал бомбето си под мишница непринудено като френски граф в гимназиална пиеса на годишния акт.
— Значи не го получи — рекох аз.
— Аха, не го получи. Събота беше първи. Ден на лъжата. Хи-хи!
Спря и бе на път да избърше очите си с престилката, когато се сети, че е гумена. Това я огорчи донякъде. Устата й придоби предвзетия си вид.
— Когато пощаджията мина и не се отби в нейния вход, тя изскочи и го повика. Той поклати глава и отмина. Тя се прибра. Така трясна вратата, че май се счупи прозорец. Бе като бясна.
— Кой като мен — рекох аз.
Старата клюкарка каза на Рандал рязко:
— Дайте да ви видя значката, млади човече. Този младеж дъхаше на уиски оня ден. Нито за минутка не му се доверих напълно.
Рандал извади от джоба си златносинята емайлирана значка и й я показа.
— Съвсем като истинска — призна тя. — Е, тази неделя нищо не се случи. Излезе да си купи алкохол. Върна се с две квадратни шишета.
— Джин. Това веднага хвърля известна светлина. Почетните хора не пият джин.
— Почтените хора изобщо не пият алкохол — рече старата клюкарка многозначително.
— Аха — рекох аз. — Идва понеделник, тоест днес, и пощаджията минава отново. Този път кой знае колко се е ядосала.
— Ти, какво, да не си гадател, млади човече? От теб човек не може да си отвори устата.
— Извинете, госпожо Морисън. Това е от голямо значение за нас…
— Я виж, на този млад човек май че не му е трудно да държи езика си зад зъбите.
— Той е женен. Има опит.
Лицето й придоби виолетов оттенък, който неприятно ми напомни за отравяне с цианид.
— Напуснете къщата ми, преди да съм извикала полицията! — изкрещя тя.
— Пред вас стои полицейски служител, мадам — каза късо Рандал. — Няма от какво да се страхувате.