— Прав сте — призна тя. Виолетовата боя взе да изчезва от лицето й. — Не го понасям този.
— И не само вие, мадам. Госпожа Флориан не получи препоръчаното писмо и днес… така ли?
— Да — гласът й бе рязък и отсечен. Очите й заиграха. Започна да говори бързо, твърде бързо. — Снощи имаше хора при нея. Дори не съм ги видяла. Приятели ме заведоха на кино. Точно като се върнахме, не, те тъкмо си тръгваха и една кола потегли от съседния вход. Бързо и без светлини. Не видях номера.
Хвърли ми остър кос поглед с лукавите си очи. Зачудих се защо ли бяха лукави. Разходих се до прозореца и вдигнах пердето. Служител в синьосинкава униформа приближаваше къщата. Носеше тежка кожена чанта през рамо и имаше шапка с козирка.
Обърнах гръб на прозореца, усмихнат.
— Пропуск — казах й аз грубо. — Догодина ще играете защитник в трета дивизия.
— Не е смешно — каза Рандал студено.
— Погледни през прозореца.
Погледна и лицето му се изопна. Стоеше съвсем неподвижен, загледан в госпожа Морисън. Чакаше нещо — един неподражаем звук. И той дойде след миг.
Беше звукът от напъхането на нещо в пощенската кутия на входната врата. Може да бе рекламна обява, но не беше. Разнесоха се стъпки обратно по пътеката, после по улицата и Рандал отново се приближи до прозореца. Пощаджията не спря пред къщата на госпожа Флориан. Продължи, сивосинкавият му гръб бе спокоен и невъзмутим под тежката кожена пощенска чанта.
Рандал извърна глава и попита с пагубна вежливост:
— Колко пъти минава пощаджията в този квартал сутрин, госпожо Морисън?
Той се опита да не трепне.
— Само веднъж. Веднъж сутрин и веднъж следобед — рече тя рязко, като стрелкаше очи насам-натам. Заешката брадичка потрепваше. Ръцете й се вкопчиха в гумения колан, който пресичаше синьобялата престилка.
— Сутрешната поща мина току-що — рече Рандал вънливо. — Редовният пощаджия ли разнася препоръчаните писма?
— Тя винаги го получаваше с извънредна поща — стана дрезгав старческият глас.
— Аха, но в събота тя изтичала и говорила с пощаджията, след като не се отбил при нея. А вие нищо не казахте за извънредна поща.
Приятно бе да го наблюдаваш как работи… на чужд гръб.
Устата й се разтвори широко и зъбите й имаха чудесния блясък, придобит от кисненето им цяла нощ в чаша с разтвор. Тогава изведнъж тя нададе грак, заметна престилката през глава и изтича от стаята.
Той наблюдаваше вратата, през която бе излязла. Тя бе отвъд прага. Усмихна се. Усмивката му бе доста изморена.
— Красиво и с мярка. Следващият път ти ще играеш грубиянина. Не обичам да съм груб със стари дами дори и ако разпространяват сплетни.
Продължи да се усмихва.
— Все същата стара история — сви рамене той. — Полицейска работа. Пфю! Започна с факти, доколкото й бяха известни. Но не й идваха бързо наум или не й се струваха достатъчно вълнуващи. И така се опита да поокраси нещата.
Обърна се и отидохме в хола. Леко хълцане се донасяше от вътрешността на къщата. За някой търпелив мъж, отдавна покойник, това сигурно е било средство за окончателен разгром. За мен бе просто плачът на една старица в който нямаше нищо приятно.
Излязохме бавно от къщата, затворихме тихо и взехме мерки да не се тресне стъклената врата. Рандал си сложи шапката и въздъхна. После сви рамене, разпервайки хладните си добре поддържани ръце встрани. Все още можеше да се долови пронизителният звук на хленчене от вътрешността на къщата.
Гърбът на пощаджията бе две къщи надолу по улицата.
— Полицейско ежедневие — рече Рандал тихо, почти на себе си и направи гримаса.
Извървяхме разстоянието до съседната къща. Госпожа Флориан не бе прибрала прането си. То все още потрепваше, твърдо и жълтеникаво, на въжето за простиране в страничния двор. Изкачихме стълбите и позвънихме. Никакъв отговор. Почукахме. Никакъв отговор.
— Последният път не беше заключено — рекох аз.
Опита вратата, грижливо прикривайки действията си с тяло. Този път бе заключена. Слязохме от терасата, обиколихме къщата от далечната за старата клюкарка страна. Задната тераса имаше стъклена врата с пуснато резе. Рандал почука на нея. Нищо не последва. Той слезе по двете почти небоядисани дървени стъпала, мина по неупотребяваната и обрасла алея и отвори дървения гараж. Вратите изскърцаха. Гаражът бе пълен с боклуци. Имаше няколко разбити старовремски куфара, които не си заслужаваха да се разчупят за подпалки. Ръждясали градинарски сечива, сума ти стари консерви в кашони. Отстрани на вратата в ъгъла един прекрасен, тлъст, самотен черен паяк си седеше в оплетената си мръсна паяжина. Рандал вдигна парче дърво и го пречука разсеяно. Затвори гаража отново, върна се обратно по буренясалата алея до входа, изкачи стълбите от другата страна. Никой не отговори нито на звънеца, нито на чукането.